Осемдесетгодишната Баба Олга от София живее в Дом за възрастни хора в продължение на 5 години. Тя разказва историята си.
Омъжих се много млада. По това време всички момичета са омъжваха млади, а не само аз. Със съпруга ми не се срещнахме сами, а ни запознаха. Имах късмет, един добър човек беше.
Имахме хубав живот.и живеехме скромно.
Господ ми даде четири деца. Радвах се, докато растат. Грижих се за тях. Всички са образовани от преподаватели. Днес те имат хубава работа и получават хубави заплати. Всички те имат свои собствени семейства. Дъщеря ми е омъжена в чужбина.
Аз и съпругът ми купихме на синовете си отделни къщи. Ние страдахме, лишавахме се, за да има за тях.Искахме да имат и получат най-доброто.
Съпругът ми и аз живеем сами. Децата идваха от време на време, за да ни посетят. Съпругът ми се разболя тежко и скоро умря. Останах сама.
Къщата не е това, което беше преди. Аз се грижех за мъжа си, когато беше болен, но за мен нямаше кой ... Започнаха да ме посещават веднъж или два пъти в седмицата.
Не можех да отида в магазина, за да си купя основни неща, така че моите съседи понякога ми купуват. Те имаха повече милост от децата ми, които родих, пазех и отгледах с толкова любов.
С течение на времето не можех да се движа и да ходя до тоалетната.
И ето моята съдба днес. Да родиш четири деца, да им дадеш всичко и да дойде времето, когато имаш нужда от помощ, и те да обърнат главите си и те оставят в дома на възрастни хора.
Бях в дома в продължение на 5 години. Мога да ви кажа,че това бяха 5 много трудни и мъчни години. Получавам храна и медицински грижи, имам и с кого да говоря и да общувам. Но обичам топлия си дом. Моят дом, който построихме със съпруга ми сами, с нашите проблеми и с любовта си.
Синовете ми имат свои деца, които вече също са възрастни. Те не притесняват родителите си с нищо. Не ходят и да ги виждат дори. Аз съм сама с мъката си, а те ще почувстват огорчението и болката , когато също останат сами.
