Актьорът Васил Попов - Направих опит за самоубийство

Завършил е актьорско майсторство във ВИТИЗ в класа на проф. Кръстю Мирски. Играл е последователно в Учебния театър към ВИТИЗ, в театрите в Сливен и Видин. От 1960-а е в щатния състав на Сатирата. Участвал е в куп култови постановки и в много филми, някои от които са влезли в златния фонд на родното кино - "Демонът на империята", "Момчето си отива", "Може би фрегата", “Опасен чар”, “Краят на една ваканция”... Той е сред участниците в популярната постановка „Криворазбраната цивилизация“ (1974) на БНТ. В момента го гледаме в сериала “Столичани в повече” в ролята на бай Милчо.В уникална изповед пред „ШОУ” Васил Попов разкрива какво може да направи човек, когато загуби истинската любов, и за силата да оживееш, когато си стигнал дъното! 

- Как я караш, свикна ли криво-ляво със самотата?
- Вие ще сте първите, които ще научат добрата новина! Преди няколко дена ме се обадиха най-после след една година мълчание, че от февруари започвам снимки за „Столичани в повече”! Моят образ – бай Милчо, продължава! Много ме зарадваха, защото по този начин, както казва моят баджанак поетът Петър Караангов – „да сменим картината”. Много е важно за мен! Като е сам човек... 

Важното е да ми звъннат и да кажат: „Колата те чака пред вас, в 9 часа да си долу!”. После ме връщат... Срещам се с много нови хора – и от техническия персонал, и от творческия, колеги – млади, ентусиазирани! И ти от тяхната енергия, щеш-не щеш – малко взимаш! Те много добре се отнасят към мене – винаги ще ми поднесат столче, ще питат имам ли нужда от нещо – и Любо Нейков и Лафазана /Кръстьо Лафазанов – б. а./ и Гърбето /Христо Гърбев – б. а./, и Ненчо Илчев! От момичетата – Силвия Лулчева! Операторите и от реквизита винаги гледат да ми е удобно и приятно, защото аз много дълго не мога да стоя прав – заради травмите и болежките в краката. 

- Добре ли си партнирате със Стоянка Мутафова?
- Ами, то двама дърти как да си партнират, като нямат сили?! Макар че тя има! На 2 февруари ще направи 93 години! Тя е нещо страшно! Викам й: „Тебе трябва да те показват по болниците на света, на студентите, ти си чудо на медицината! 

Как е възможно такъв дзвер да се е родил?!” 

Така си говорим! На нея й става драго! Или й викам: „Слушай, бе, урунгел!”...

- Любовта със съпругата ти е пословична. Как се запознахте навремето?
- Със съпругата си се запознахме, когато тя беше в 10-ти клас, а аз бях вече завършил. Моите приятели бяха все от нейната гимназия на „Шишман”. Отидохме заедно на една екскурзия и аз се вторачих в нея. Все погледът ми там! И накрая, като се изпращаме, тя живееше на канала, на „Клемент Готвалд” тогава се казваше. А аз целият, крачетата ми треперят! Ама как да й кажа да станем гаджета, бе?! Казваше се Теодора, ама й викаха Беба. Едва успявам да промълвя: „Бебо, какво ще кажеш, ако ти предложа да станем гаджета?”.А тя: „И-и-и, каква дума „гаджета”?! Ти чуваш ли се какво приказваш?!”.Продължавам: „Ами, да ходим заедно някой път на кино, на театър, на разходка...”. А Беба: „Добре, така по го разбирам! Добре...” 

В махалата ме чакаха да чуят резултата. Докладвам им: „Всичко е наред!”. Почнах да я посрещам, да я изпращам от училище. Чак на третата година ми даде да я целуна! Не ми даваше за пръстчето да я хвана! След 6 години се оженихме, 52 години брак! Чак като се оженихме, ми позволи нещо повече, 6 години – „в манастира!” /смях/ Тя завърши „Силни токове”, инженер беше.

- Беба не те ли ревнуваше? Ти известен, постоянно сред актриси, а тя е била с по-делова професия?
- Имаше такива моменти, но почти безпочвени! Е, с някоя колежка по съм се имал, с друга – по-малко... Като сме заедно, някоя колежка се облегне на рамото ми и нещо ме пита - това й правеше впечатление на Беба: „Какво толкова се опират на рамото ти?!”. Викам: „Ми, де да знам!”... Бях й верен, не съм й изневерявал! Но човек не може да забрани на окото да гледа! На ръката ще й кажеш: „Няма да пипаш!”, но окото - то си шари, където иска! /смях/ Тя някой път ме улови, че съм се загледал някъде, и ми прави забележка: „Къде толкова пък зяпаш, бе?”. Викам: „А-а-а, тука едно кученце!” /смях/

- Ти си се отнасял с Беба като с графиня, говорят колегите ти...
- Аз пазарувах и готвех вкъщи! Тя ми помагаше, но ми правеше и забележки: „Това сега измито ли е?”.

Сега я сънувам как ми се кара

Викам: „Бебо, хайде сега недей поне!”... Друг път я сънувам като някакво сияние, като видение, като контур, но знам, че е тя!

- От какво си отиде тя?
- От рак на гърдата. Операция направихме, малко късно го хванахме, закъсняхме, може би това е било фаталното!...
След това сякаш светът не беше същият... /просълзява се/

- След смъртта й ти рухваш здравословно. Какво премина през главата ти?
- Паднах и си счупих ключицата на лявото рамо. Бях в баджанака - поетът Петър Караангов, на гости, хванал съм се през нощта за крака на една масичка, подхлъзнах се и паднах. За да не ги събудя, половин час се влачих до кревата! Сутринта отидохме в болницата и се оказа, че това, което съм счупил, не може да се гипсира - сложиха ми нещо да държи рамото. Болките бяха страшни! И това отключи стари травми – в краката. Понеже съм спортувал, казаха ми, че имам хронична белодробна недостатъчност! Това звучи малко кофти, защото нали има сърдечна недостатъчност и все в смъртния акт съм чувал, че пише: „Починал от сърдечна недостатъчност!” /смях/ Шегувам се сега, но тогава...

93 дена лежах в болница

Първо ме приеха във Военна болница и ме сложиха в реанимацията, те му казват КИТ! Викам им: „Какво е това, бе?!” - то било Клиника за интензивна терапия. Там ме държаха някъде към 13 дена. На една-две визитации мина един лекар – д-р Кузман Гиров, съдов хирург, с когото се познаваме чрез моя приятел Вели Чаушев. Вика: „Абе, я се качи горе да те оправям аз!”. Качиха ме наистина. И с кревата с колелцата, санитарите ме вкарват в една стаичка на 7-ия или 8-ия етаж. А то беше такава жега, вътре трима души, мухи, а моето легло е до прозореца! Пердето тензухено, все едно, че няма перде, нямам и шкафче! А другите пъшкат вътре, ужас!... 

Викам на баджанака: „Тука не - карайте ме на друго място!”. Бях говорил предварително с един приятел, хирург, в една частна болница. Петьо вика: „Там сигурно ще е скъпичко!”. Казвам му: „Карай, каквото ще да е!”. Закараха ме с линейката. А там сам в стая, телевизор, чистота, обгрижване - нямаш си представа! Лекарства, изследвания... И всички много, много учтиви! Обаче аз се притеснявам, защото не съм свикнал на такова нещо! Господи - там няма санитарка, няма медицинска сестра – щом ти се приходи по голяма или малка нужда, която е до тебе, тя те обслужва! А те едни млади момичета!... Аз се въртя и се чудя как да кажа: „еди какво си”... А те ме успокояват: 

„Васко, нали затова сме тука, да те оправяме, това е нашата работа! Я, се обърни!” /смях/ И бързо – памперси-мамперси, мокри кърпи хиляди... Хайде един път, два пъти – започнах да се побърквам - какво да правя вече, не знам! Добре, че се появи една медицинска сестра, възрастна, и досега се чувам с нея по празници, даже е поетеса, чела ми е стихове. Тя започна да ме обслужва – къпеше ме, викаше на другите: „Хайде, чупка оттука, аз ще си го оправям него!”. Тя като влезеше в стаята, все едно, че виждах майка си! И ми леко, леко ставаше!...

Но мина един месец, аз съм все в същото положение! Дойде и рехабилитатор, но аз не можех да стана на крака! Абсурд! Започнах да мисля, че никога няма да се оправя! Нощно време особено, започваха дяволите да бушуват в главата ми! Мислех си: „Мама му стара, за какво живея?! Близки, колеги идваха всеки ден при мене, но ако изляза оттука, ще им бъда само в тежест! 

За какво всъщност да живея?!” И тази мисъл започна да ме обсебва! 

Викам си: „Да дам на някой да ми купи едно ножче за бръснене... Ама кой ще го купи - всеки ще разбере за какво ми трябва!?...”. И се чудя... Да се метна през прозореца?! - Не мога да отида до там! И това зле! 

И един ден тази медицинска сестра, дето се сближихме с нея, идва да ми сменя абоката на ръката. Тя извади иглата и ей, като шурна кръв нагоре! А тя вика: „А, какво хубаво налягане!”. А на мен ми прищрака!!! Ето го изходът! Такова облекчение, такава радост добих, каквито не съм имал никога! Мисля си: „Само да се стъмни един път и тогава...”.

И вече последна визитация минава, питат те: „Имаш ли нужда от нещо?” Казвам им: „Само оставете малко отворена вратата към банята, да виждам, ако искам да си взема нещо от нощното шкафче”. След 10-тина минути усетих вече, че всички са по креватите. И... дръпнах тръбичката от абоката на ръката си! Че като шурна една кръв! Завих се под завивките и... ми стана едно приятно, приятно! Помислих си: „То било приятно, бе! Да си отидеш по този начин! Нищо не те боли и само чакаш да заспиш! Василе, само да не се уплашиш и в последния момент да почнеш да крещиш „По-мо-о-о-щ!”. И си викам – ще пея! Какво? Ами - „Питат ли ме дей зората!”. По едно време отварям леко завивката и какво да видя: кръвта бликнала, потекла по ръката ми и .... се съсирила!!! А-у-у! Такова разочарование не съм преживявал! Цяла нощ съм плакал! 

Казват, че самоубийците са страхливи хора! Не съм съгласен с това - след като си способен на едно такова действие – да посегнеш на живота си!

- Какво стана на сутринта?
- Те на другата сутрин разбраха лекарите. Защото аз викам: „Абе, какво ми стана, какво съм се въртял нощеска?!”. Завързаха ме по-здраво! И после започнах да се размислям... Взех да се обвинявам в какви ли не грехове - защо съм го направил, какво съм щял да причиня на роднините си и близките си, на колегите, които идваха при мен?! Ами, аз ще се окажа един подлец! И ми стана жал! 

През следващите дни два пъти се обажда моят доктор от Военната. И казал: „Я да идва тука да го оправям този човек!”. Закараха ме пак там. Докторът ми даде апартамента на генерала и ми казва: „Аз се чудя ти как досега не си умрял?!”. „Защо, бе?” А той: „Ами те толкова лекарства са ти давали там, че един здрав човек да е, досега да е умрял!”. А те, понеже там всичко се плаща – ти дават колкото се може повече! 

И памперсите се плащат - а аз се чудех защо ги сменят през 5 минути! 

Дадох 5 бона за месец и нещо! 2 хиляди имах спестени, 3 ми отпуснаха от Съюза на артистите. И така, прекарах си хубаво там!... /смях/
А във Военна болница моят доктор ми назначи лечение, всеки ден идваше при мен и все ми викаше: „Василе, стига си гледал в тавана! На тавана нищо не пише! Взимай се в ръце, ние, каквото може, ще помогнем! Но ако ти не си помогнеш сам, нищо няма да излезе, мойто момче!”. Започна да ме кара да се обръщам наляво, надясно, направиха ми едно въже на кревата да се хващам и да се вдигам, за да седна... 

После започнах с проходилка да ходя по коридорчето - 5 метра, 10 метра, до края на коридорчето и обратно... Сестрата обаче - с мене. После почнах сам. И така, полека-лека, ме вдигна на крака. На 15 август ме изписаха. Отидох да поживея при баджанака Петьо Караангов, там продължих с рехабилитацията. Купиха ми бастунче. Всеки ден му докладвах колко „тегела” съм направил в хола, бяха разчистили от мебели заради мен. След това започнах да ходя без бастун, само го държах в ръка, без да го опирам, да се обслужвам сам... Започнах да сядам на масата да се храня при другите... 

А после се прибрах в моя апартамент, моето обиталище. Завещал съм го на племенничката си. Ние със съпругата ми нямахме деца. Бяха написали преди време, че имам имотни проблеми с децата си, че искали да ме пращат в хоспис!... Това, че нямаме деца, беше голям проблем на жена ми. А Стояна все ми казваше:

„Боже, щастлив човек, че нямаш деца!”

Питах я: „’Що ма, како?”. А тя: „Как що така - сякаш, че не знаеш как се караме с Муката!”. Викам й: „Ами, вие сте два остри камъка, какво искаш?”...

А сега, медицинският ми бастун е най-добрият ми приятел. Имах много приятели на младини, но много от тях си отидоха от този свят, а с други сме си „изстинали” вече. И сега с този мой приятел – бастунът, се „чувстваме”, е, не 100 процента отлично, но добре, много добре! 

Той е съвсем безкористен, добронамерен, услужлив! През нощта да го събудиш, никога няма да ти си разсърди! Колкото мога, и аз отвръщам със същото! Ех, как ми е помагал по занемарените софийски улици, по тротоари, стъпала, да не говорим за поледици! Въобще – голям тандем сме! 

Пък как не се намери някой да ми подари дървено бастунче, но може би пък не е редно, не е шик да се подаряват такива неща! Знам ли?...

Едно интервю на Валерия КАЛЧЕВА