Как се живее със съзнанието, че си предал най-близкия си човек? При това съвсем осъзнато и нарочно? Една жена все още не може да си прости това, а Съдбата я е наказала по най-жестокия начин за причиненото:
"С Алексия станахме приятелки в последните класове на гимназията. И двете бяхме отличнички, и двете с амбиция да следваме, и двете – твърде критични към ухажорите мъже.
Завършихме със златен медал гимназията на малкото ни градче и продължихме следването си. Тя в София – химия, а аз в Пловдив – филология.
Виждахме се през летните ваканции, понякога някоя от нас все още беше в сесия, а другата й пристигаше на гости – приготвяше закуска и кафе, после вечер ходехме заедно на дискотека.
И на двете ни мечтата беше да останем и да се задомим в големите градове. Колкото по-придирчиви ставахме ние, толкова повече препускаше времето и така се озовахме завършили висше образование, без мъже до себе си.
Майка ми упорито ми повтаряше, че докато съм студентка, изборът ми за жених ще е много по-голям и че после ще попадна в работна среда, където повечето от колегите ми ще са семейни, но кой ли й обръщаше внимание.
И двете с Алексия започнахме работа в София – тя като учителка по химия, а аз като журналист към едно малко вестниче. Пътувахме сутрин, прибирахме се вечер, а в събота и неделя излизахме в центъра на градчето ни.
През уикендите към нашата компания започнаха да се присъединяват и Митко и Сашо. Алексия се ориентира към Митко, а аз към Сашо. С времето връзките ни станаха по-сериозни. Митко имаше голям самостоятелен апартамент, а Сашо живееше с родителите си.
Моята идилия със Сашо продължи още две години и тъкмо когато щях да навърша 28, той замина с родителите си в чужбина.
Алексия продължи да се вижда с Митко. Те все повече се привързваха един към друг. Алексия обаче беше малко рязка, обичаше да се чува нейната дума. Но Митко си я харесваше такава.
Понякога тя ми споделяше, че любовната им игра напоследък е по-рядка, защото се чувства постоянно изморена. Въпреки умората си всяка вечер чистеше новия му апартамент, който стягаха, за да живеят като семейни. Дори ми описваше как точно си представя обзавеждането.
Полека-лека започнаха от спалнята – там сложиха едно голямо красиво легло, както тя обичаше да го нарича „свързващото ни звено“.
Възползвах се от болестта й, за да привлека приятеля й…
Когато стигнаха до хола обаче, Алексия постъпи в болница – оказа се, че причината за постоянната й умора е желязодефицитна анемия и че е необходимо вливане със системи.
С Митко й ходехме на свиждане, шегувахме се с него за разни неща. Всеки следващ ден осъзнавах колко по-правилен е бил изборът на Алексия от моя. Пред Митко се очертаваше добра военна кариера в столицата.
Всъщност той беше чудесна партия. Направих всичко необходимо, за да се озова в леглото с него. В „свързващото звено“ между Алексия и Митко, ние с Митко направихме най-страхотната любов.
Дадох всичко от себе си, за да повярва, че съм по-добра от нея. И влязох със сватбени обувки и пренесена на ръце от съпруга ми Митко в дома, който Алексия почисти и обзаведе.
Само понякога, когато бях сама в апартамента, като че ли чувах гласа на Алексия, която ми казваше: „Ето тук ще бъде нашата спалня, тук холът ни, а тук – кухнята. А пък в тази стая ще растат децата ни“.
Бившата ми приятелка намери своята половинка…
С Алексия, разбира се, се отчуждихме, тя никога не ми потърси сметка. Само тихо промълви: „Благодаря на съдбата, че това се случи навреме“. Беше няколко години сама и после се омъжи за Пламен – разведен с голяма дъщеря.
Алексия обаче намери страхотен подход да се разбира и с доведената си дъщеря, и с чепатата си свекърва. След година се преместиха в столицата и купиха голям апартамент. Няколко години нямаха деца. Аз пък бях щастлива, че почти веднага направих Митко баща.
Родих му син, а след три години и дъщеря. Обзаведох детската им стая – онази същата, за която Алексия разказваше, че ще отгледа децата си в нея. На шестата година от нашия брак Алексия роди дъщеря и веднага след това син.
Имаше моменти, в които се питах как можах да постъпя толкова подло, но когато виждах колко ме обича Митко, си казвах, че сме родени един за друг.
С годините обаче, знаейки, че й го отнех твърде лесно – развих почти патологична ревност и страх от другите жени.
Зад всеки женски поглед откривах някоя, която иска да ми отмъкне мъжа и да се настани в моя дом. Написах огромна табела с имената ни на вратата, водена от желанието да го опазя от нови обитатели.
Алексия намери щастието, а аз имах провалено семейство.
Митко не направи никаква кариера – остана да работи в родния ни град. Със свекърва ми, с която уж се разбирахме, отношенията ни достигнаха точката на замръзване, а един ден тя през зъби просъска: „Ти отне мястото до сина ми на онова прекрасно момиче. Но глупак като него напълно те заслужава“.
С времето кавгите ни с Митко нарастваха и ние вместо да възпитаваме децата си, се карахме по цяла вечер. Дъщеря ми побърза да избяга от къщи, намери момче от ромски произход и роди от него, а синът ми се запиля безделник в чужбина и спря да ни се обажда.
Децата на Алексия израснаха добри и възпитани – завършиха прекрасни специалности, едното замина да работи в евроструктурите в Брюксел, а другото стана асистент в елитен университет в чужбина.
Всяко лято идват заедно с майка си и баща си в родното ни градче, водят собствените си деца – внуците на Алексия – и са една щастлива голяма фамилия. Пламен свири на китарата и прави серенади на моята бивша приятелка.
Има летни вечери, в които чувам смеха от градината им и тогава ме боли най-много за моето самотно и разбито семейство. И си мисля, че ако Алексия благодари на съдбата за случилото се, наистина е имало за какво…. Съдбата винаги наказва – а мен направо ме прегази. Но си го заслужавам".
М.В, 62 г.
Източник: Журнaл
