На 90 години г-н Хътчинс беше богат човек и горд собственик на най-големия магазин за хранителни стоки в Тексас. Въпреки възрастта си той все още имаше привлекателна външност с лешникови очи и подчертан сивкав блясък на косата. Напрегнатият му бизнес живот обаче го беше оставил нито със съпруга, нито с деца.
Когато г-н Хътчинс порасна, той започна да се тревожи за липсата на наследник. Един ден той се замисли: „Кой ще наследи имуществото ми, когато почина?“
Въпреки че г-н Хътчинс не се противопоставяше на филантропията, той желаеше да предаде наследството си на някой, който искрено би го оценил. Освен това знаеше, че даването на всичко на приятел не е опция, тъй като жестоката природа на света на бизнеса го беше научила, че човек има повече врагове, отколкото приятели.
Тъй като не вижда ясно решение, той се обръща за съвет към своя доверен адвокат г-н Уилям Картър. — Какво мислиш, Уилям? – попита той адвоката си. „Обмислях възможностите си, но изглежда не мога да взема решение.“
"Г-н. Хътчинс, нека елиминираме възможността да дарите имота си на благотворителност. Случайно да имате далечни роднини?“ — попита г-н Картър.
Г-н Хътчинс се замисли за миналото си и отговори: „Останах сирак в ранна възраст и трябваше да се установя в Тексас без почти нищо. Не желая да предам имуществото си на някого само въз основа на кръвни връзки. Бих искал да отиде при някой, който разбира истинската му стойност.
След обаждането г-н Хътчинс седна в кабинета си и се опита да състави списък с потенциални наследници на имението си. Минаха часове, без да се добави нито едно име, оставяйки г-н Хътчинс да се чувства обезсърчен. Хрумва му обаче една мисъл – ами ако подложи служителите си на изпитание? Може би е имало някой сред тях, който като него е знаел стойността на упорит труд и решителност.
На следващия ден г-н Хътчинс облече най-старите си дрехи и купи бастун втора употреба. Той дори стигна дотам, че да си сложи изкуствена брада, преди да тръгне към целта си – хранителния магазин.
Когато се приближи до входа, касиерът Линси извика: „Върви си, старче! Такива като теб не се допускат тук!“
Г-н Хътчинс отговори: „Но госпожо, аз съм тук само за малко храна. Не съм ял от дни. Трябва ми помощта ти."
Линси отговори студено: „Е, тогава предполагам, че сте на грешното място. Бездомници като теб просят по улиците. Не заслужаваш да си в такова шикозно заведение!“
Г-н Хътчинс беше обезсърчен от нейния отговор. Той си помисли: „Ах, определено имам злобни служители. Може би ще успея да намеря своя наследник сред клиентите.” Той се разходи по рафтовете с храна, но и там нямаше късмет.
Изведнъж една жена в опашката извика: „Кой, по дяволите, пусна този мъж тук? Чакай, не се приближавай много. Миришеш на боклук!”
„Но госпожо…“ г-н Хътчинс се опита да обясни, но беше прекъснат.
"Знам нали!" — възкликна друг мъж. „Дайте му малко пари и го изгонете“.
Г-н Хътчинс обясни, че търси само малко храна, но една продавачка го прекъсна с груб тон. „Трябва да се махнеш оттук веднага!“ тя каза. „Нашите клиенти изразяват своето недоволство и ние не можем да го оставим! Между другото, как изобщо влезе, а? Охраната не те ли спря?“
Г-н Дръмъндс, редовен посетител на магазина, се включи. „Махнете го далече от очите ми или никога повече няма да посетя този магазин! И кажи на пазачите да не пускат такива мръсници!“
Линда, продавачката, се извини на г-н Хътчинс. — Извинете за неудобството, сър — каза тя. „Ще накарам да го придружат веднага!“
Докато г-н Хътчинс си тръгваше, той си помисли: „Уау! Този магазин наистина е домакин на някои от най-злите човешки същества!“ Но точно тогава един глас извика зад него. „Всички, махнете се от стареца!“
Г-н Хътчинс се обърна и видя Луис, администратора на магазина, да стои там. „Но Луис, мислиш ли, че г-н Хътчинс би търпял такъв човек в магазина?“ — попита Луси, един от служителите. „Сигурен съм, че не би го допуснал да влезе!“
— Познавам господин Хътчинс по-добре от теб, Линси — отвърна рязко Луис. — Така че се връщай към работата си, преди да му докладвам това. След това се обърна към г-н Хътчинс и каза: „Моля, елате с мен, сър. Извинявам се за грубото поведение на моя персонал.”
Луис доведе г-н Хътчинс в магазина, грабна една кошница и започна да я пълни с хранителни стоки. След като плати за артикулите и ги предаде, г-н Хътчинс стана емоционален и благодари на Луис за неговата доброта. След това попита Луис защо е избрал да помогне на бездомник, вместо да го отблъсне.
Луис отговори с усмивка, като каза на г-н Хътчинс, че веднъж се е оказал в подобно положение, когато е търсил работа. Въпреки че няма нищо, г-н Хътчинс му предлага работа и квартира. Този акт на доброта научи Луис колко е важно да бъде състрадателен към другите.
Г-н Хътчинс се усмихна на Луис с чувството, че най-накрая е намерил своя наследник. Той отново благодари на Луис за щедростта му и се отдалечи.
Години по-късно, след като г-н Хътчинс почина, Луис получи обаждане от г-н Картър, който го информира, че г-н Хътчинс му е оставил всичко, включително писмо, обясняващо защо е избрал Луис за свой наследник. Писмото разкрива, че г-н Хътчинс се е маскирал като бездомник, за да изпита добротата на хората около него, и Луис е издържал този тест с отличие.
