Вълнуващата изповед на един умиращ учител към учениците му

Прочетете и вие писмото на Дейвид Менаски, което ще стане част от мемоарите му.В продължение на 16 прекрасни години преподавах на единайсетокласници в гимназия в Маями. За мен учителството не бе начин да припечеля пари. То беше моят живот. Нищо не ме правеше по-щастлив и по-доволен от това да застана пред класната стая и да споделя с нея трудовете на творци като Шекспир, Чосър, Джак Керуак, Тупак Шакур и Гуендолин Брукс и да гледам как учениците ми прихващат моята страст към езика и литературата. Обичах да гледам тези 15-16 годишни младежи, които се бореха с първите големи решения в живота си – бъдещи кариери, връзки, къде да живеят, в кои университети да кандидатстват, какво да учат – в същото време те се учеха да шофират и постъпваха на първата си работа, експериментираха с идентичността и независимостта си. Нямаше ден, в който да не се чувствам благословен, че съм част от метаморфозите им и благодарен за възможността да повлияя на живота им. 

Класната ми стая беше моето светилище, затова един ден преди Деня на благодарността през 2006 г., когато получих диагноза за нелечим рак на мозъка на 34-годишна възраст и ми казаха, че ще живея по-малко от година, направих това, което съм правел винаги. Отидох на училище. Имах нужда да кажа на учениците си, че им вярвам достатъчно, за да споделя с тях най-свещената промяна в живота. Смъртта.
Те на свой ред ми помогнаха да живея в настоящия момент и да прекарам времето, което ми е останало, живеейки пълноценно. В продължение на шест години единственият път, когато не отидох в клас, беше когато оперираха мозъка ми. Никога не съм бягал от темата за рака си – glioblastoma multiforme – в разговорите с учениците си, но тя не бе и нещо, върху което съм се спирал твърде много – нито пък те.

Покривах оплешивялата си, осеяна с белези глава с вълнена шапка и насрочвах химиотерапията около часовете си. Станах толкова добър в това да ми е лошо, че можех да изтичам до тоалетната, да се тръшна на седалката, да пусна водата, да си измия зъбите и да се върна в клас за по-малко от три минути. Те се преструваха, че не забелязват. През този период дори спечелих наградата „Учител на годината” за своя регион. Бях благодарен за всеки дъх и чувствах, че мога да живея така вечно.
След това, преди две лета, туморът в главата ми реши да се събуди. Играех билярд с един приятел, когато ме обхвана ужасяващ гърч, след който останах сакат и почти сляп. След два месеца физиотерапия и една мрачна прогноза за възстановяването ми, бях принуден да призная, че вече не мога да бъда учителя, който бях някога, и подадох оставка.Ракът най-сетне бе успял да ме изгони от класната стая, но аз не бях готов да му позволя да ме изгони и от играта. Не се страхувах от смъртта. Боях се от живота без цел.

Ще перифразирам Ницше – човек, който има причина да живее, може винаги да намери начин. Моята причина винаги са били моите ученици. Просто трябваше да намеря и начина. И тъй като вече нямах класна стая, в която те можеха да идват при мен, реших, че аз ще отида при тях.

През септември 2012 г. публикувах плана си във Фейсбук. Казах, че искам да прекарам времето, което ми е останало, като се срещам с бившите си ученици. Целта ми бе да получа възможност да видя от първа ръка как се справят моите деца и да разбера как и дали съм им помогнал да оформят младия си живот. Това беше възможност, която малцина получават, но мнозина – и особено учителите – копнеят за такъв шанс.

Часове след публикацията получих покани от ученици, живеещи в над 50 града в страната. В началото на ноември започнах пътешествието си през Америка с автобус, с влак, сам с бастунчето си с червен връх.

През следващите три месеца изминах над 8000 мили от Маями до Ню Йорк, от сърцето на Америка до Златните порти на Сан Франциско. Посетих стотици от някогашните си ученици по време на този път. Надявал се бях, че ще открия, че съм събудил поне у някои от тях трайна любов към книгите и литературата и дълбоко любопитство към света. Но това, на което ме научи моето пътуване, бе дори по-прекрасно.
Това, което научих от пътешествието си, бе, че учениците ми са пораснали и са станали добри и грижовни хора.

Хора, които ми помагаха да стана, когато се препъвах в бордюрите, които ми четяха от книги, които вече не виждах, които ми нарязваха храната, когато не можех да хвана ножа. Те споделиха с мен най-дълбоките си тайни, запознаха ме със семействата и приятелите си, пяха ми любимите ми песни и рецитираха любимата ми поезия.

Както се бях надявал, те си спомниха любими свои уроци и книги от часовете ми, но, за голяма моя изненада, за тях явно най-голямо значение имаха личните моменти, които бяхме прекарали заедно. Тези кратки, интимни интерлюдии между часовете, когато си споделяхме сърдечните болки и чувството за безпомощност и победа – това бяха моментите, които учениците ми бяха запомнили.
И с тяхна помощ аз разбрах, че тези твърде човешки мигове, когато се свързваме дълбоко и лично, са онова, което е направило живота ми толкова богат – тогава и сега. Учениците ми ме научиха на най-важния от всички уроци. Те ми показаха, че важно е не толкова онова, което учим в часовете, а това, което усещаме в сърцата си.

Аз съм прагматичен човек. Знам, че няма причина още да съм жив. Ракът никога не ми позволява да забравя това и аз няма да спечеля в тази война на воли. Зная, че болестта ще направи с мен каквото си поиска, и то скоро.

Крайниците ми отслабват, отслабва и паметта ми. Но докато животът ми угасва от тумора, който расте в главата ми, виждам все по-ясно даровете, които обещанието за една ранна смърт ми донесе.

Пътешествията ми приключиха, но учениците ми винаги са само на едно обаждане или съобщение от мен. И от уроците, които научих по пътя, аз, ако позволите да цитирам великия Лу Гериг, ще умра с чувството, че съм най-щастливият човек на земята.