Понеделник вечер. От доста време не бях виждала квартирния си хладилник толкова пълен – свинско с лук, печено пиле (и то с вкус и мирис на пиле) със селски картофки и бира, домашни скалички от мама, орехов кекс от баба и пълнени чушки с кайма... е, как да не обичаш празниците! Особено тези, в които след месеци пестене, стискане и игра на „нормален градски живот“ в изгладени дрешки със закърпени джобове и многократно лепени маркови обувки, се качваш на лизинговия си автомобил и отпрашваш към родното място.
А някога плановете ми бяха други. Бях от хората, които вярваха, че щастието е далеч от кокошарника и нивата, в някой нов жилищен квартал с красива градинка отпред и паркомясто. Тези планове не включваха сини, зелени и бенбени зони, нито десетки заплашителни позвънявания и писма от кредитни институции, нито кашкавал за 7 лв., който изчезва след като се запече... Не, тези планове не бяха моите, нито на още няколко милиона селски деца!
Седя вече 10 минути пред отворения хладилник и ми става ужасно мъчно.Мъчно ми е, защото знам, че от следващият понеделник пак ще ръфам филии с изчезващ кашкавал и ще си лепя марковите обувки с Капчица.
Какво се случи с нас за Бога? Кога промихме мозъците си дотолкова, че да предпочитаме да гладуваме в името на тристайната квартира с гледка към Витоша, да се будим от кошмари за кредитни карти и неплатени сметки, да се тровим със скапани храни, вместо да направим крачка назад и да се върнем там, където яйцата са яйца, а кашкавалът може да го ядеш без да ти е нужен леген и активен въглен.
Трепем се да градим кариера, да си купуваме вещи, а ни е страх да раждаме деца, защото стресът отдавна е разказал играта на нервичките ни. Пък и с какво да ги храним тези деца, пюретата струват майка си и баща си, а за памперсите да не говорим?! Обаче обратно в малкия град, обратно на село, да отглеждаме животни, да плевим и копаем – никога, за нищо на света! Защото максимата на днешните младежи е „По-добре гладен, но не и селянин!“
Едва ли сте чували за сдружение Тринога и едва ли името Филип Кирилов ви говори нещо. Той не е преуспяващ бизнесмен, а можеше да бъде. Той не е и един от нас, модерните българи, а някога навярно е бил. Той е млад мъж, който се издържа изцяло от труда си, а не от възнаграждението за него. Избрал е да живее на върха на един хълм, от който се вижда цялото Искърско дефиле и да се занимава със селско стопанство. За него щастието се измерва с чистата вода, чистата гора и чистото съзнание. Навярно живее просто, даже примитивно, но със сигурност и далеч по-спокойно. За него „Да имаш или да бъдеш?“ не е дилема. За него нещата са прости и ясни – по-добре човек, отколкото безчовечен свръхчовек! А пък ние си носим марковите лепени обувки, крием адресната си регистрация и все още се борим с комплексарщината си като се наричаме „граждани“!
