Днес църквата почита св.свмчк.Власий – Власовден. Празнува се за здравето на впрегатния добитък, главно воловете.
Обичайно-празничният комплекс включва редица обредни действия, практики и забрани, чийто общ смисъл е предпазващ. Във всяка къща стопанките замесват и опичат по два обредни хляба. Единият се нарича св. Влас, другия – св. Петка. В същото време мъжете почистват обора, изчесват воловете и ги изкарват на водопой.
Хлябовете се прекаждат в обора. От хляба св. Влас слагат в храната на животните; от хляба св. Петка раздават по съседите. Преди да тръгнат, всяка домакиня излиза с опечените хлябове и ги набожда на рогата им. Докато утоляват жаждата си, стопанинът им натопява краваите във водата, след това ги начупва и раздава на добитъка и на присъстващите там мъже, както и на всеки срещнат по пътя обратно към дома.
Всичко това се прави за здравето на воловете, да не ги лови болестта влас (особена болест в червата и стомаха им). На този ден воловете не се впрягат, за да не се пресилят.
В Северозападна България “секат влас” на говедата, като замахването със секирата е придружено от мучене. От воловете и козите се взима малко вълна за лек. На Власовден се спазват някои забрани. Жените не предат, за да не става “влас” в очите им; не месят, за да не “власява” брашното.
Мъжете не впрягат волове, защото се вярва, че дори “опасан в девет колана”, волът този ден се разпасва. Празникът се спазва и от овчарите, за да не се раждат “власати”, с груба вълна овце. В Централна България Власовден се празнува и за нивите да не ловят “влас”, т.е. да няма празни класове.
Власовден е тясно свързан с предхождащият го Чуминден. Обредните практики са еднакви: в основата им лежи идеята за омилостивяване чрез житна жертва на болестотворните демони. Отделянето на празника говори от една страна за остатъци от тотемични преживелици, а от друга страна характеризира аграрно-скотовъдното битие на българина и ценността на впрегатните животни.
