Днес ми е празник. Според това как изглеждам и какви са физическите функции на тялото ми, жена съм. Нося женско име, хората се обръщат към мен с "госпожо", а когато в магазина говорят за мен в мое присъствие и в трето лице, ме наричат "жената".
По всичко изглежда, че съм жена, защото съм и колежка.
В едно елитно женско списание, където преди няколко години работех като редактор, за 8-ми март ни организираха базар на модни марки на по-ниски цени.
Освен това, за Деня на жената ни пуснаха два часа по-рано от работа, а на изхода от сградата, портиер бе натоварен със специалната мисия на всеки от служителите да дарява зюмбюл в саксия.
За първи път разбрах, че има ден, в който се чества това, че съм жена, когато ходех в детската градина. Една седмица преди празника ни снимаха един по един, а на 8 март получихме карти със собствените си снимки, приготвени с букетче с кокиче и надпис: "Мила мамо, щастлив 8 март!".
Фотографката, която дойде да направи фотосесията в нашата детска градина, имаше мустаци и голяма пъпка на носа, а говореше с гласа на чичо Пепи - нашият най-близък комшия.
Щом ме погледна, веднага почнах да плача и не спрях до края на деня, така че на снимката съм с разплакани очи, изкривена уста и раменете вдигнати до ушите - от страх.
"На майка ти й е празник, а ти реве!", Гневно се възмущаваше фотографката, а аз още повече започвах да плача. "Хубаво ли ще ти бъде, когато един ден и ти станеш голяма жена и ще имаш празник, твоето дете така разплакано да е на снимката ?!", това пък повтаряше учителката.
Освен всичко това, майка ми хич не бе развълнувана от картичката.
"Да бе, само на този ден съм жена, другите дни съм нещо подобно!", каза тя, когато й подарих картата, вдигна ме на ръце, целуна ме и ми каза "Това са глупости, не се заблуждавай!" ...
Искам или не, тези глупости продължиха и в училище, когато в пети клас ние жените бяхме скубани и ритани от съученика Калин, защо не сме разбрали, че цветята, които ни подарил са от неговата градина, а не от магазин.
Малко по-късно стана ясно, че баща му редовно биел майка му, така че учителите с съжаление ни обясниха, че не трябва много да се задълбочаваме в агресивността на нашето другарче. И да се радваме, че ето, все пак ни поздравил за 8 март.
През годините и аз, както и много жени, стигнах до заключението, че няма толкова какво да ме вълнува 8 март. Когато са решили да имаме празник, нека имаме, не е зле ?! Същевременно винаги около тази дата, без да искам, започвам да мисля за позицията на жената и всички погрешни схващания за нейната същност.
Не, не става дума за това дали съм уважавана от мъжете, дали ме карат да се чувствам женствена и дали съм щастлива и горда от своята женска природа.
Мъжете, които са около мен ме уважават и нямам от какво да се оплаквам. Чувствам се женствена и без непременно около мен да има мъже. А съм щастлива, че съм жена заради много причини, но най-вече, защото и да съм щастлива и да не съм - все едно е - и така и така ще си остана жена. Е, по-добре е да съм щастлива.
Въпросът около женствеността много често се свежда до това, което могат жените и мъжете. Разликата между се натрапва, като разделител на половете. Е с това не съм съгласна!
Защото нещата, които правя в ежедневието, отдавна не са само мъжки, нито само женски работи. Дори и да са, така ми се налага да правя, че нямам избор, камо ли повод да се замисля над това, дали е мъжка или женска работа и дали ми прилича да го правя.
В подкрепа на тезата, че женствеността отдавна не се определя от някакви професии, прилагам кратък списък на ежедневните "необходимости" и "умения" на онази част от човечеството, която има месечен цикъл, главно носи сутиени и няма брада и мустаци (с изключение на фотографката от детската градина).
Жените не се страхуват от кръв
Виждала съм десетки мъже, на които им се обръщат очите при гледката на леко порязан пръст. Не само, че ние жените приемаме такива гледки хладнокръвно, но и рационално намираме решение на проблема и пристигане до най-близката поликлиника за кратки срокове.
Съпругът на една позната не може да мие чинии, защото му се гади от гледката на остатъците от храна. Добро извинение.
Един друг пък, не сменяше памперси на бебето им, защото не понасял миризмата. Един ден, когато познатата ми трябваше да му остави детето за два часа, мъжът й спука телефона от звънене, за да я накара да се върне у дома и да смени памперса, че "не се издържало".
Жените могат да почистват и повръщано, смачкани хлебарки, петна от масло, мръсните гащи на цяла фамилия, остатъци от мъртви мухи на прозорците, мухлясалата храна в хладилника. Правим това не защото не ни е гадно, а просто защото ако не го направим, няма кой друг.
Знам, че не трябва, но носим. Дали ще е чанта от пазар, детската количка с бебето, порастналото дете, което плаче, защото си е ударило коляното или е твърде мързеливо и не му се ходи. Все носим.
Всичко си носим, защото отново, няма кой да носи за нас. Така е по цял свят.
Това си е съвсем естествено. Познавам десетки жени, които работят като луди, за да могат дори да помагатна съпрузите си. Работят на по две-три места даже.
Някои от тях имат късмета да живеят с истински партньори, които ги подкрепят във възхода и сами развиват своите кариери. За по-голямата част обаче, собствената независимост се превръща в повод за семейни кавги, в които припева гласи " за каква се мислиш като печелиш пари?".
За каква се мисля ?! За жена, която няма абсолютно никаква нужда от теб!
Шегите, че винтовите, пироните, болтовете и гайките жените просто наричат болтове, са смешни, но не са на място. Защото без значение как ги наричаме тези железа - важното е, че се оправяме, когато ни се развали компютъра, или намираме подходящия човек, който ще ни помогне, ако не успеем да се справим сами.
Жените могат още много мъжки работи
Играем футбол, вдигнете тежести, караме коли, влакове, самолети и ракети, управляваме държави и съдилища, воюваме, пазим природата, свободата на словото, правото на глас, вдъхновяващи сме, пазим децата, борим се, създаваме изкуство, лекуваме, бием се и се татуираме ...
Големи момичета сме и реагираме като такива, и нищо от посоченото в тези случаи не е "женски каприз".
Понякога сме по-суетни от очакваното и се хвалим с постигнатото. Понякога сме чувствителни и плачем, понякога сме гневни и проклети. Понякога не знаем какво точно искаме. Всъщност никак не се различаваме от мъжете, защото и те и ние сме просто хора.
Днес е 8 март - официалният ден на жената. Аз бях жена и вчера, а такава ще съм и утре. С всичко, което мога, знам и съзнавам.
Добре би било в света, в който човечността е толкова малко, този ден да е просто още един обикновен ден, в който взаимно уважаваме различията и празнуваме общата човечност.
