Срещнах Виктор веднага след училище, тогава бях само на 17 години. По това време той беше на 22.
Беше невъзможно да живея в общежитие с дете, но Виктор също не ми предложи нищо. Бях принудена да се върна при майка ми на село. Разбира се, имаше известно осъждане от моите съселяни, но аз се опитах да издържа на всичко.
Разбрах, че трябва да съм силна за сина си. Напуснах университета, но се възстанових само няколко години по-късно, когато синът ми порасна.
През цялото това време не получих практически никаква помощ в отглеждането на детето си. Родителите ми позволиха на мен и сина ми да живеем при тях, но не се намесиха в нашите работи. Никога не ми простиха срама, който според тях съм им донесла. По онова време раждането на дете извън брака се смяташе за нещо недопустимо в селото.
Виктор никога не ми стана съпруг. Отначало понякога се обаждаше, но за помощ не можеше да се говори. След това той напълно изчезна, като каза, че не е готов за отговорност. Бях младо момиче, което държи дете в ръцете си. Постоянни опашки в клиники, студени зими, безсънни нощи, липса на пари дори за храна. Но не се отказах от детето си.
Имаше моменти, в които почти се отказвах, но всеки път се убеждавах да изчакам още един ден. И така ден след ден, докато животът стане по-стабилен.
Днес навърших четиридесет години. Синът ми е женен и има собствено семейство. Опитах се да му покажа как изглежда едно нормално семейство, въпреки факта, че той и аз никога не сме имали такова. И ми се струва, че успях. Синът и съпругата му се чувстват добре, отглеждат прекрасна дъщеря. Смешно е да се чувстваш като баба на четиридесет години.
Чувствам се щастлива. Всичко лошо отдавна е забравено и остава в миналото. Не съм търсил нова връзка. На рождения си ден сложих масата и поканих сина си, снаха и внучката. Седяхме на масата, когато изведнъж на вратата се звънна. Бях изненадана, защото не очаквах други гости.
Отворих вратата и видях Виктор. Бившият ми съпруг стоеше с букет цветя и сладкиши. Това е може би всичко, което е успял да спечели през двадесетте години отсъствие.
Не съм го гонила. Защо!? Поканих го и реших да го запозная със сина му.
„Запознай се, това е баща ти“, казах аз, настанявайки Виктор на масата.
Синът ми замръзна от изненада, после внимателно погледна баща си. След това се приближи и го прегърна силно. Честно казано, не очаквах това.
Тази вечер прекарахме тихо. Никой никого не е обвинявал за нищо. И тогава синът и бащата седяха в кухнята до сутринта. Не знам за какво говореха; не съм ги подслушвала, но разбрах едно със сигурност: Отгледах достоен човек, който знае как да обича и да прощава.
Виктор ме покани да се съберем отново, но аз отказах. За моя син той винаги ще бъде баща, дори и да не е най-добрият. Но за мен той не е никой друг. Всеки от нас вече има собствен живот
