До обяд целият ми свят се срути. За да спася баща си, се съгласих да бъда фалшива годеница, но никога не очаквах

— Госпожице Николова? — Гласът беше спокоен, професионален. — Обажда се д-р Райков. Става въпрос за баща ви.

Сърцето ми пропусна един удар.

— Добре ли е? — попитах, гласът ми потрепери.

Настъпи кратка пауза.

— Състоянието му се е влошило. Нуждае се от спешна операция. Без нея… шансовете му са ниски.

Облегнах се на рамката на вратата, стискайки телефона толкова силно, че пръстите ми побеляха.

— Колко?

Числото се стовари върху мен като тежест, която ме повлече надолу. Твърде много. Невъзможно. Едва чух останалото.

— Ще… ще измисля нещо. — Прекъснах разговора.

Но нямах нищо. Нито спестявания, нито семейство, което да помоля за помощ. Само работа в кафене, която едва покриваше наема.

Поглед, който промени всичко

Когато стигнах на работа, всичко ми изглеждаше далечно. Миризмата на кафе, звънчето на вратата – нищо не ме докосваше. Трябваше да говоря с Лиза, мениджърката ми.

— Лиза, моля те… Имам нужда от аванс. Колкото можеш.

Тя ме погледна със загриженост, но пръстите ѝ се свиха нервно.

— Софи… Мога да ти дам аванс за два месеца. Това е всичко.

Не беше достатъчно. Но кимнах, преглъщайки сълзите.

Тогава усетих нечий поглед. Студен полъх пропълзя по гърба ми.

Обърнах се.

Мъж седеше до прозореца и ме наблюдаваше. Не разглеждаше менюто. Не отвръщаше поглед. Беше чул всичко.

Непознатото предложение

По-късно вечерта вървях към вкъщи, потънала в мисли, когато кола забави ход до мен.

Прозорецът се свали.

— Софи.

Спрях рязко.

Той беше мъжът от кафенето.

— Не се страхувай — каза спокойно. — Искам само да поговорим.

— Кой сте?

— Стефан.

— И защо ви интересувам?

Той въздъхна.

— Баща ми скоро ще ми предаде бизнеса. Но има условие – иска да ме види женен, стабилен.

Повдигнах вежда.

— И какво общо имам с това?

— Имам нужда от годеница.

Изсмях се кратко.

— Шегувате се.

— Не.

Преди да успея да отговоря, той добави:

— А ти имаш нужда от пари. Чух те да говориш с мениджърката си.

Пръстите ми се свиха в юмруци.

— Подслушвали сте?

— Виждам възможност и я използвам. Имаш нужда от пари. Имам нужда от годеница. Просто е.

Просто? Нищо не беше просто.

— Само за няколко седмици. Публични събития. Баща ми ще си мисли, че съм се установил. В замяна… ще платя операцията на баща ти.

Опасна игра

Можех да кажа „не“. Да избягам.

Но какво тогава?

Баща ми щеше да умре.

Час по-късно бях в пробна, облечена в скъпа рокля, гледайки отражението си.

Момичето в огледалото изглеждаше изискано, уверено.

Не бях тази жена.

Но за следващите няколко седмици… трябваше да бъда.

Съдбовна среща

Първото ни официално представяне като двойка беше на рождения ден на бащата на Стефан.

Сред тълпата забелязах някого.

Той.

Човекът, който винаги седеше на любимото си място в кафенето.

Сърцето ми се сви.

Сега знаех името му.

Александър.

Братът на Стефан.

Истината, която не можех да кажа

Александър ме погледна дълго. После се приближи.

— Не очаквах да те видя тук — каза небрежно.

— Алекс…

— Месеци наред исках да те поканя на среща. Оказва се, че съм закъснял.

Трябваше да му кажа истината.

Но после си спомних баща си. Болницата.

Затова хванах ръката на Стефан.

И го целунах.

Лъжата никога не е имала толкова горчив вкус.

Непоносима тежест

На следващата сутрин Стефан постави чек пред мен.

— Ето.

Сумата беше повече от достатъчна.

Но в гърдите ми зееше празнота.

— Изигра ролята си добре. Може би трябва да продължим. Да видим дали между нас има нещо истинско.

Поставих чека обратно на масата.

— Не мога. Не мога да се преструвам повече. Истината е… че от самото начало обичах брат ти.

Стефан не каза нищо. Накрая просто прибра чека и си тръгна.

Истинска помощ

Същата вечер, докато заключвах кафенето, вратата се отвори.

Александър.

Той подаде чек.

— Вземи го. Без условия. Просто искам да помогна на баща ти.

Погледнах го, очите ми пареха.

— Не трябваше да лъжеш — каза тихо. — Ако беше попитала… щях да помогна. Без сделки. Без преструвки.

Преглътнах.

— Винаги забелязвах, че ми слагаш допълнителна бисквитка в чинията.

Той се усмихна.

— И аз забелязвах теб.

Ново начало

Погледнах чека, после него.

— Хайде — каза меко. — Да отидем в болницата.

Този път не бях сама.