Дъщерята на Иван Маразов се пребори рака

Тогава ми каза, че ти предстои 7-а химиотерапия. Какво се случи оттам насетне с теб? 
- Ами, какво?! Направих 12 химиотерапии. После ми направиха мастектомия /хирургична процедура, при която се отстранява цялата гърда - б.а/. Последва лъчетерапия. И така – сега съм на лекарства.

- На снимките, които си сложила във Фейсбук, изглеждаш страхотно!
- Ами явно когато човек се почувства здрав и добре – веднага му личи.

- Изрязаха ти гърдата. Беше ми казала, че ще си слагаш силикон?
- Да, ще си слагам, но преди това трябва да се види дали няма да има противопоказания. Но, естествено, бих си сложила, защото искам да съм пълноценна жена… поне малко, де!

- В личния си профил написа: „Едно ми стана ясно и затвърди положението: свършено е с мен като жена! Сбогом тръпки, страсти, бурни нощи, изгреви, залези, скарвания, сдобрявания, букети, вечери, любов... това за мен вече е затворена страница.” Точно под този статус видях над 50 коментара, в които приятелите ти те окуражаваха. Имаше един свещеник, който написа, че ако не е станал вече монах, за ден-два щял да ти докаже, че си жена и половина?! 
- Написах това, защото 

изпаднах в депресия

Виж сега – суетата започва в момента, в който спреш да мислиш дали ще оживееш, или няма да оживееш. Щом мислиш за външния си вид и за някакво бъдеще, значи вече си добре, здрав си.

Преди болестта бях в перманентна депресия, а сега изпадам в моментни депресии. Значи, имам някаква полза от това, което ме сполетя… Като съм в депресия, нищо не правя, не вдигам телефона, не отварям вратата, гледам да си изживявам нещата сама, пиша, изливам състоянието си. Гледам да не изливам отрицателната си енергия върху друг, затварям се в себе си и си ги преживявам нещата сама. Но като цяло сега се радвам на живота. Често пътувам. Гледам да не стоя на едно място, защото движението, пътуването, впечатленията – ето, това е животът. Вече си мисля какво бих искала да върша по-нататък, защото имам страшно много свободно време, което трябва да запълня с нещо. Сега го запълвам с йога, страшно много срещи с приятели и с пътуване…

- Беше и на остров Санторини в Егейско море?!
- О, това беше една моя мечта, която мислех, че няма да осъществя. Но да е жив и здрав баща ми - той ме заведе там. Ето на Санторини се чувствах здрава, храната беше страхотна, а впечатленията - прекрасни. Приемам пътуването като красив подарък от татко.

- В предишното ни интервю ми каза, че след като са ти поставили страшната диагноза, всички в семейството ви сте намерили път един към друг...
- Да, да, да! Нали знаеш - такива страшни неща се дават като сигнал, че нещо трябва да промениш в живота си, в мислите си, в действията си. Тази болест беше наистина точка на преобръщане в семейството ни. Станахме суперблизки. Разбрахме, че много лесно можем да се загубим един друг.

- Разбирам, че и с майка ти сте намерили път една към друга и сте си стоплили отношенията?
- О, да, сега сме в много добри отношения! И то пак благодарение на това, че всеки от нас оцени, че животът е кратък и няма време за губене в скандали… А скандалите много изтощават и не водят до нищо добро. Те оставят отрова в теб, която те разяжда, разболява те.

- Майка ти те прие такава, каквато си?
- Да, тя разбра, че може да ме загуби и ще остане самичка, което не е хубаво за нея. Аз съм единственото й дете.

- Тя пътува ли до Русия, връща ли се в родината си?
- Не. Дори личната й карта е просрочена. Искат й страшно много пари, за да си издаде нова. А тя не е българска гражданка и нещата много се усложняват. Майка си купи къща в едно българско село, всичките й роднини са тук. Не знам при това положение защо още я водят чужденец и не й дадат постоянно българско жителство. Тя има документи, че живее в България, всяка година трябва да плаща 500 лева, за да си продължи българското жителство. Тя е с много малка пенсия, откъде да ги вземе тези пари?! Не може да им ги даде. При това положение какво ще стане – ами един ден просто ще я глобят. Има руски паспорт. Но тя ще остане в България. Вече няма къде да ходи. В операта в Санкт Петербург работеше като художник по костюми. Рисува върху коприна. Страшно талантлива жена! Но повечето хора като нея са нереализирани, защото няма хляб в тази работа. В България работеше дълги години в Националната галерия, сега е пенсионерка.

- Какви са отношенията й с баща ти?
- Никакви. От семейството само с мен контактува. С нея отношенията ни станаха прекрасни. Но 

да е жива и здрава втората съпруга на баща ми - тя много ми помага 

движи целия процес по оздравяването ми, ходенето по доктори дори и в чужбина, в Гърция ходихме няколко пъти специално по лекари, но вече ходим там и за удоволствие.

- Проф. Иван Маразов все още активно ли се занимава с научна дейност?
- Да, активно! Не спира да пише, да преподава, да пътува. Това за него е добре, чудесно е, защото така той се чувства по-млад и по-жизнен. Баща ми вече е на 73 години.

- Той преживя и извървя целия този труден период с теб. Как те насърчава?
- Всеки път, когато изпадна в особено състояние на страх, му звъня. Той ми казва: 

„Не се безпокой, още много години ще има да теглиш” 

Точно тези негови думи ме обнадеждават.

- Освен депресивните състояния, характерни за всеки човек, изпитваш ли физическа болка?
- Не, дори има моменти, в които си казвам: Боже, колко ми е добре! Иначе, когато почувствам слабост от лекарствата, се появяват болки в кръста или във врата, които лекувам с йога.

- Мисля, че това, което правиш, е достойно. Живееш достойно!
- Кое му е достойното?! Поне сега влезнах в час и прогледнах.

- След като се чувстваш като напълно здрав човек, от какво се страхуваш?
- Страхувам се, защото разбрах, че тази болест никога няма да ме пусне. Разбираш ли - човек може да се почувства добре за известно време – за месеци, за години дори. Но рано или късно ракът се появява отново в тялото ти. Ето това ми стана пределно ясно. Затова вече не мисля „кога напълно ще оздравея”. Защото, ето, сега, нали съм уж здрава, но утре не се знае какво ще стане с мен. Преди си мислех, че ракът е като грипът, който идва и си отива. Но видях, че не е така. Аз се боря вече две години с него. Когато в медиите пишат, че някой е преборил рака, то този човек просто се намира в така наречената ремисия /период от развитието на дадена болест, през който човек е или освободен от симптомите, или те са овладени и с течение на времето остават относително стабилни - б.а/ . 

Ето, аз миналото лято бях добре, но изведнъж се появиха разсейки в мозъка, нещо съвсем неочаквано. Но ми направиха лъчетерапия и след 25 дни те изчезнаха.

- Как установихте, че ракът е засегнал точно мозъка ти? 
- Започнах 

да припадам, да получавам гърчове, да преживявам много странни неща

Помислихме, че това са някакви следоперативни проблеми, прояви след мастектомията. Но едната половина на лицето ми се схвана, все едно съм преживяла инсулт. Състоянието ми беше за невролог. Отидохме и той ми назначи ядрено-магнитен резонанс. Точно там се видяха нещата. Слава Богу, след лъчетерапията изчезнаха. Сега знам, че е глупаво, но постоянно съм нащрек за нови симптоми на болестта.

- Но е напълно човешко и разбираемо…
- Всичко е в Божиите ръце. Някои се борят, борят… и накрая просто умират. Ето, наскоро си отиде един мой приятел. С него се окуражавахме, давахме си сили един на друг, но левкемията го победи. Въпреки че му направиха трансплантация, взеха костен мозък от сестра му в Турция, той почина.

- Знам, че в турските луксозни клиники изпращат българите в едно много тревожно състояние, при което спасяването е почти невъзможно. Дори турските лекари питат: Защо страната ви изпраща сънародниците ви в крайния стадий на болестта, когато не можем да ги спасим?!
- А на него дори не му разрешиха да пътува. Министерството на здравеопазването категорично отказа да му помогне за това лечение и човекът сам трябваше да събира пари. Нещата при него фатално закъсняха. Множеството химиотерапии увредиха напълно всичките му органи.

- Колко химиотерапии може да понесе човек?
- Нямам представа, но познавам хора, на които са им правили 40.

- В миналия разговор спомена, че след всяка химиотерапия се чувстваш много зле, повръщаш…
- О, свиква се. С всяко нещо се свиква. Сега ти слагат разни протектори против гадене и повръщане. Свикваш, но се уврежда организмът на човека. В момента съм на терапия с хапчета и постоянно следят състоянието на черния ми дроб, защото и с лекарствата се поема отрова.

Сега не пуша. Умерено мога да си пийвам. Не спазвам диети. Всичко си ям. Защото от лекарствата и без това се губи апетитът. Трябва да се радвам, че поне нещо ми се яде.

- Отслабнала си драстично. Най-малко 10 килограма си свалила...
- От хапчетата се получи това отслабване, не пазя диети. Преди това обаче бях много надута от стероидите, които ми даваха. По принцип винаги съм била 45 килограма. Сега съм 43 кг. Но аз съм мъничка - висока съм 1,59 см. 

- Как е дъщеря ти, намери ли си работа?
- Добре е. Работи като готвач в агенцията за бежанците. Харесва й. С нея си готвим заедно, много ми помага.

- Скъпо ли е лечението ти?
- Да, определено е скъпо. Ако аз самата трябваше да си го плащам, нямаше да мога да си го позволя. Само лекарствата са много скъпи, да не ти разказвам за другите процедури...

- Кой ти помага финансово?
- Ами кой?! Пешо! /Приятелят на Елена - б.а./ Той ме гледа изцяло. 

- Късметлийка си ти по отношение на мъж!
- Късметлийка съм по отношение на мъж, на близки хора, на дъщеря. Аз съм наистина човек с късмет, заобиколена с много любов. Ето, баща ми и съпругата му гледат да ме водят по разни екскурзии, защото аз не мога да си позволя подобни неща. С майка вече много добре си приказваме, окуражаваме се, дъщеря ми е с мене... Направо съм си късметлийка!

- В състояние ли си да работиш?
- Да, но то не може да е работа, на която трябва да съм от 8 до 17 часа в офиса. Най-малкото, защото два пъти в месеца ходя до болницата и там стоя с часове. Няма кой работодател да ме изтърпи.

- Преди ми каза, че все си отлагала хубавите неща. Сега най-вероятно намираш време за тях?
- Много ясно. Гледам да си живея живота и да ми е кеф.

- Все още ли мислиш, че „руският период” от живота ти е грешка?
- Да, все още мисля така. 

В Русия провалих живота си!

Е, провалих, силно казано, но малко си го обърках там. Но Русия си е Русия. Трябва да държим на нея. Там се омъжих. Родих в Санкт Петербург на 17 години...

- През уикенда си на село, след това - в София?
- Другата седмица ще се прибирам, защото съм на доктор. Ще ми взимат кръв, една вливка ще правя. В България ме лекуват така, както биха ме лекували и в чужбина. Правили сме консултации със специалисти и в Гърция, консултирахме с френски и немски специалисти в Турция. Всички ми казаха, че биха ме лекували по начина, който го правят в България. Лечението ми тук е напълно адекватно.

- Проявяват ли по-специално отношение към теб лекарите, когато разберат, че си дъщеря на проф. Иван Маразов?
- О, не. Въобще не ги интересува кой си. Тук във ВМА въобще не се интересуват на кого си роднина. Това е както към мен, така и към останалите, няма никаква разлика и аз не чувствам по-специално отношение. Е, майтапим се със сестрите, с персонала. То е, защото вече две години ние сме си вече като роднини и си лафим. 

Но системата на здравеопазване в България е много тромава. Първо – трудно се намират лекарства. После, не знам защо, докторите трябва толкова много да пишат, вместо да преглеждат, да слагат диагнози, а те пишат. Не се обръща внимание на профилактиката на тази болест. Правят се, че ние не съществуваме, заравят си главата в пясъка. Виждат, че това е пандемия вече – всеки трети е едва ли не болен от рак. В по-малките градове няма нито профилактика, нито лечение. Не стига, че си болен, но трябва да се кандилкаш до големия град, за да си правиш терапията. Абе… жалка картинка! В Турция борбата с рака е национален приоритет. 

Специално за рака на гърдата трябва да има задължителна профилактика и да те глобяват, ако не ходиш. Както е ваксинацията на децата – тя е задължителна. Ракът е като епидемия. Всеки Божи ден в Онкоболницата идват все нови хора, фрашкано е.

- В Турция кога ходихте?
- Декември месец. Там направих скенера и точно там се разбра, че разсейките са се изчистили. Казаха: „Нямате нищо в главата”. После се смяхме – казах им: 

„Знаех си аз, че нямам нищо в главата!”

- Снимки с голата глава, които си пуснала във Фейсбук, оттогава ли са?
- Не, те са отпреди 2-3 месеца, тогава нали ми правеха лъчетерапия. Опърлиха ми главата, косата падна и сега тя расте по-бавно, докато се възстанови от изгарянето. Но всичко се възстановява. Дори в момента съм без кърпа на главата. 

- Планираш ли нещо за напред?
- Абсолютно нищо!

- Преди време ми беше разказала, че си правила опит за самоубийство. Сега минават ли ти такива мисли през главата?
- Вече не! Живее ми се! Много ми се живее! Искам да ми порасне косата, да си правя прически, искам да си сложа гърда. Сега съм с една протеза. Удобна е, въобще не се и сещам за нея. Добре се чувствам. Но искам да съм пълноценна жена.

- При някой от случаите на рак на гърдата изрязват и яйчниците на пациентките?
- На мен хирургът ми каза, че това е варварство. Според него това е един много остарял метод. С инжекции или с хапчета също може да се потискат хормоните.

- Имаш един много весел статус във Фейсбук. Над снимка със стая, пълна с рози, си писала „Прибирам се аз напушенка и пийналка и ето какво ме чака - един милион рози”?!...
- Същата вечер ходихме на клуб и бях изпила две чаши вино. На мен толкова ми стига да се почувствам по този начин.

- По време на правителството на Жан Виденов баща ти беше министър на културата. Проф. Иван Маразов има ли нови политически амбиции?
- Не, категорично не. Той никога не е бил истински в така наречения си „политически период”. Тогава просто така се случиха нещата. Той обича науката. Татко беше въвлечен в тази ситуация. Разбира се, искаха да използват името му. Но в България се получава така, че в политиката опетняват всяко чисто име. Баща ми не иска да си спомня за този период. Когато чист човек влезе в политиката, той се чувства до такава степен омърсен, че цял живот после има усещането, че постоянно трябва да си мие ръцете. От онова време нищо хубаво не сме видели. Само ядове. Когато баща ми беше на този пост, аз останах без работа. А таксиджиите от януарските вълнения пишеха на вратата ми „Червен боклук”. Но хубавото е, че всичко това е преходно. Макар и да оставя неприятни спомени, преминава и в крайна сметка се забравя. Защото животът сам по себе си е прекрасен. 


Едно интервю на Мария ДРУМЕВА