Жена написа разтърсваща изповед за смъртта на съпруга си

Само за дни есето й се превърна в един от най-разпространяваните текстове и вече е споделен от над 300 хиляди души. 

Ето какво пише Шерил:

Днес (3 юни – бел.ред.) е краят на "шелошим" за моя обичан съпруг – първите 30 дни. Юдаизъмът призовава за период на тежка скръб, познат като "шива", който продължава седем дни след погребението. След "шива" можем да се върнем към повечето ежедневни дейности, но краят на "шелошим" бележи края на скърбенето за любимия.

Мой приятел от детинство, който днес е равин, неотдавна ми каза, че най-въздействащата молитва от само един ред е: "Не ме оставяй да умра, докато съм още жив". Никога нямаше да разбера тази молитва, преди да загубя Дейв. Сега я разбирам.

Мисля си, че когато се случи трагедия, тя предлага избор. Да се предадеш на пустотата, на празнината, която изпълва сърцето ти, дробовете ти, затруднява те да мислиш или дори да дишаш. Или пък да опиташ да намериш смисъл. Много моменти от тези 30 дни аз прекарах изгубена в тази празнота. И знам, че много моменти в бъдеще също ще бъдат погълнати от огромната празнота.

Но когато мога, искам да избера живота и смисъла.

Затова и пиша: да отбележа края на шелошим и да дам от това, което другите дадоха на мен. Макар че преживяването на тъгата е изключително лично, смелостта на тези, които споделиха своя собствен опит, ми помогна да се измъкна. Някои, които отвориха сърцата си, бяха най-близките ми приятели. Други напълно непознати публично споделиха мъдрост и съвет. Така че аз споделям какво научих с надеждата, че ще помогна на някой друг. С надеждата, че може да има смисъл в тази трагедия.

Изживях 30 години за тези 30 дни. Аз съм с 30 години по тъжна. Чувствам се 30 години по-мъдра.
Получих по-дълбоко разбиране за това, какво е да си майка, и с дълбочината на агонията, когато чувам децата ми да плачат, и с връзката, която майка ми има с моята болка. Тя опита да запълни празното място в леглото ми, прегръщайки ме всяка вечер, докато заспивах плачейки. Тя се бореше да задържи своите собствени сълзи, за да направи място за моите. Обясни ми, че мъката, която изпитвам, е и моята, и на децата ми. Разбрах че е права, когато видях болката в нейните очи.

Разбрах, че никога не съм знаела какво да кажа на някого в нужда. Мисля, че винаги съм го правила грешно. Опитвах да уверя хората, че всичко ще бъде наред, мислейки, че надеждата е най-утешителното нещо, което мога да дам. Мой приятел с напреднал стадий на рак ми каза, че най-лошото, което хората биха могли да му кажат, е "Ще бъде наред!". Гласът в главата му крещял: Откъде знаеш, че ще е наред? Не разбираш ли, че мога да умра?

Разбрах през изминалия месец, че той е опитвал да ме научи. Истинската емпатия понякога не е в това да казваш, че нещата ще бъдат наред, а в това да признаеш, че не са. Когато ми казват "Ти децата ти ще намерите отново щастие", сърцето ми казваше "Да, вярвам в това, но знам, че повече никога няма да изпитам чиста радост". Тези, които казваха "Ще намериш нова нормалност, но тя никога няма да е толкова хубава", ме успокояваха повече, защото те знаят и казват истината. Дори простото "Как си?" - почти винаги зададено с най-добри намерения – по-добре да е заменено с "Как си днес?". Когато някой ме попита "Как си днес?" се сдържам да изкрещя: Съпругът ми почина преди месец, как мислиш, че съм?

Когато чуя "Как си днес?", осъзнавам, че този човек знае, че най-доброто, което мога да направя сега, е да преживявам всеки ден.

Научих някои важни практични неща. Въпреки че сега знаем, че Дейв е починал внезапно, не го знаех в линейката. Пътуването към болницата беше непоносимо бавно. Все още мразя всяка кола, която не се дръпваше встрани, всеки човек, който се интересуваше повече от това да пристигне няколко минути по-рано, отколкото да направи място. Забелязах в това, когато карах в много градове и държави. Нека всички се дръпнем встрани. Нечий родител или партньор или дете може да зависят от това.

Научих колко ефимерно може да изглежда всичко – и вероятно е. На какъвто и килим да стоиш, той може да бъде дръпнат изпод краката ти без предупреждение. През последните 30 дни чух от много жени, изгубили партньорите си, как след това множество килими им били дръпнати изпод тях. Някои нямат мрежата от подкрепа и се справят сами, докато са изправени пред емоционален стрес и финансова несигурност. Изглежда ми толкова грешно да изоставяме тези жени и семействата им, когато се нуждаят най-много.

Научих се да искам помощ – научих от колко много помощ се нуждая.

Досега бях по-голямата сестра, главен оперативен директор (chief operating officer), тази, която работи и планира. Това не го планирах и когато се случи, не бяха способна да върша нищо. Най-близките ми поеха щафетата. Те планираха, те уреждаха. Те ми казваха къде да седна и ми напомняха да ям. Те все още оказват голяма подкрепа на мен и децата ми.

Научих, че издръжливостта може да се научи. Адам М. Грант ме научи три ключови неща за издръжливостта и че сега мога да работя и над трите. Персонализация – да осъзная, че не съм виновна. Каза ми да си забраня думата "съжалявам". Да си повтарям, че вината не е моя. Постоянство – да си спомням, че няма вечно да се чувствам така. Нещата ще се подобрят. Всепроникване – че това не е нужно да засяга всяка сфера на моя живот, възможността да отделяш нещата едно от друго е жизнено важна.
За мен спасение беше да започна прехода към връщане на работа, шансът да се чувствам полезна и свързана. Но бързо разбрах, че дори тези връзки се променят. Много от колегите ми имаха поглед, пълен със страх, когато ги приближавах. Знаех защо – те искаха да помогнат, но не знаеха как. Трябва ли да го спомена? Трябва ли да го спомена? Ако го спомена, какво по дяволите да кажа?

Осъзнах, че за да възстановя близостта си с колегите си, която винаги е била важна за мен, трябваше да ги допусна до себе си.

Това означаваше да бъда по-отворена и уязвима, отколкото някога съм искала да бъда. Казах на тези, с които работя най-често, че могат да ме питат съвсем откровено и че ще им отговоря. Освен това казах, че е ОК да говорят за това как те са се чувствали. Една колежка сподели, че е карала често покрай дома ми и не е била сигурна дали трябва да се отбие. Друга каза, че е била като парализирана, когато съм наоколо, притеснена, че може да каже нещо нередно. Откритото говорене замени страха, че можеш да кажеш или да направиш нещо нередно. На една от любимите ми карикатура слон вдига телефона и казва "Слонът е". Когато се заех със слона, успяхме да го изгоним от стаята.

Същевременно има моменти, в които не мога да допусна хората близо до себе си. Отидох в училището вечерта, когато децата развеждат родителите си в класната стая и им показват своите творби, закачени на стените. Много от родителите, всички от тях много мили, опитаха да кажат нещо, което според тях щеше да е утешително. През цялото време гледах надолу, за да не срещна нечий поглед и да се срина. Надявам се ме разбраха.

Усвоих и благодарността. Истинската благодарност за нещата, които преди съм смятала за даденост – като живота. Колкото и да беше разбито сърцето ми, гледам децата си всеки ден и се радвам, че са живи. Оценявам всяка усмивка и прегръдка. Вече не смятам всеки ден за даденост. Когато един приятел ми каза, че мрази рождените дни и за това не празнува своя, го погледнах и казах през сълзи: "Празнувай рождения си ден, за бога. Късметлии сме, че имаме един друг". Следващият ми рожден ден ще бъде изключително депресиращ, но съм решена да го отбележа в сърцето си повече от всеки друг.

Истински признателна съм на мнозината, които ми предложиха съчувствие. Един колега ми каза, че съпругата му, която никога не съм срещала, решила да покаже подкрепата си като отишла в училището и си взела дипломата – нещо, което отлагала години наред. Да! Когато обстоятелствата позволяват, вярвам повече от всякога в това да се опреш на някого. А толкова много мъже – от тези, които добре познавам, до тези, които никога няма да опозная – отдават чест на Дейв, като прекарват повече време със семействата си.

Не мога дори да изразя признателността към семейството и приятелите ми, които направиха толкова много и ме увериха, че ще продължават да бъдат до мен. В бруталните моменти, когато бях погълната от празнината, когато месеците и годите се разтягаха пред очите ми безкрайни и празни, само техните лица ме изваждаха от изолацията и страха. Благодарността ми към тях няма граници.

Говорих с един от тези приятели за времето за бащи и деца, когато Дейв вече го няма. Стигнахме до идеята да компенсираме за липсата на Дейв. Аз извиках: "Но аз искам Дейв. Искам вариант А". Той ме прегърна и каза:

"Вариант А не е наличен, така че нека да вземем всичко от вариант Б".

Дейв, за да почета паметта ти и да отгледам децата ти, както те заслужават да бъдат отгледани, обещавам да направя всичко възможно, за да взема всичко от вариант Б. И макар че шелошим приключи, все още тъгувам за вариант А. Както пееше Боно "Мъката няма край, и любовта няма край". Обичам те, Дейв.