Горещината е прогонила жителите на ловешкото село Радювене в сенките на селските им домове.
В трепкащата мараня къщата на Мария е като жива и още повече се килва към асфалта на пътя. Земното притегляне май я влече.
Върху металната порта е залепен некролог.
“Не мога да ви поканя вътре - много е разтуряно, не съм чистила”, кърши притеснено пръсти тя. Но поне се съгласява да говорим на улицата.
Кучето Любен настървено лае и предупреждава за неканени гости.
60-годишната Мария Маринова се прочу през зимата, когато всички медии разпространиха потресаващата ѝ история. Една седмица тя бе крила смъртта на родителите си Дона и Вълчо, за да им вземе пенсиите.
Старците бяха умрели от студ, а дъщеря им бе спала между телата им, за да оцелее при минусовите температури. Никой в селото не бе разбрал за двойната смърт, докато Мария не отишла в кметството да каже, че няма с какво да ги погребе.
Милостиви хора се трогнаха от нерадостната ѝ съдба и изпратиха пари, една фирма осигури дърва и печка, общината в Ловеч достави кашони с консервирани храни.
“Докато имаше пари, идваше да пазарува по два пъти на ден. Сега - като ги свърши, не се е вясвала отдавна”, казва продавачката в селския магазин.
- Как я караш, Мария, като ги няма вече родителите ти - започва разговорът ни.
- Ами как - някак си. За ядене имам още от помощите. Брашно бях купила, докато бяха живи, и си меся хляб - отвръща тя. Обяснява, че вкъщи няма електричество, нито вода, а дарената ѝ печка е тип камина.
- Къде си печеш хляба тогава?
- То и дървата отдавна свършиха. Събирам клечки оттук-оттам и паля камината. Чакам, като изгорят, да стане жар и върху въглените слагам тавата с питката. Първо гледам да нахраня кучетата Любен и Гори, двете котета и кокошката. Жал ми е да я заколя. Аз с животинките живея. Гледам за тях да има, пък за мен - каквото остане.
Некролог на входната врата напомня за старците, които общината погреба. Парите и те свършиха, но поне имам кафе. Понякога познати ми дават по лев-два - разплаква се Мария. Като се поуспокоява малко, бърза да се похвали, че тези дни най-сетне ще получи лична карта.
С документа за самоличност, какъвто не притежавала от много години, щяла да се регистрира на борсата - така ѝ казала социална работничка, която я посетила преди седмица.
Щели да ѝ отпуснат еднократна помощ, с надежда в гласа споделя несретницата. За своите 60 г. тя има само 14 г. и 6 месеца трудов стаж. Работила в билкова аптека, но след като я съкратили през 1992 г., живяла все с помощта на родителите си. И под строгия им контрол. Казва, че като била по-млада имала приятели, но майка ѝ не ги одобрявала. Все нещо в тях не харесвала - не били достойни за дъщеря ѝ.
“Имаше и свестни момчета, но така се случи. Годините си минаха и заминаха, аз остарях и ето ме сега”, отронва с горчива въздишка. От онова време ѝ останали само спомените в картички и снимки. Разказът продължава с признанието, че никога не е имала здравни осигуровки, но благодари на Бога, че поне не боледувала.
Ако се случело да понастине, се церяла с билки и чайове. Смята, че в нелекото си битие била изградила имунитет и болежките я заобикаляли.
Можела да работи и сега денят ѝ минавал все в градинката. Посадила зеленчуци и разчитала на тях, за да разнообрази трапезата си. Поливала ги, като носела вода от бунар на улицата, който е на стотина метра от къщата.
“Нямам радио, нито телевизор, не чета книги. От време на време ми дават от кметството по някой стар вестник. Така ми минават дните”, реди повехналата жена. А някога била хубавица, с дълга до кръста плитка, казват хора от селото. Днес нищо не е останало от хубостта ѝ - бръчки са набраздили лицето, сплъстените коси са посивели.
Най-голямото ѝ житейско разочарование били съседите, които я обиждали. Даже наскоро ѝ били рекли, че наближавало да умре. “Надяват се да си отида. Ама то всички рано или късно ще си тръгнем от този свят”, философски добавя сиротата жена.
Най-голямата ѝ радост пък била, когато завършила образованието си за фармацевт. Животът бил пред нея, имала надежди за бъдещето. Мислела, че ще си намери добро момче, ще създаде семейство, пък то какво станало. За последен път ходила на почивка през 1989 г. в Сандански. После сякаш всички врати се хлопнали пред нея.
Така живее в XXI в. дипломираната аптекарка, превърнала се в социален аутсайдер. Тя обаче не страда от своята изолация, приела е, че така трябва, че така ѝ е писано. Зад високия зид на оградата е издигнала свои собствени стени на уединение и мълчание като в манастир. Жената, носеща името на божията майка, безропотно носи кръста си, не вини никого за участта си и оцелява както може.
А единственото, за което мечтае, е: “В този зор да си намеря работа за чистачка или каквато и да е" .За да не зависела от чужди подаяния. Защото независимо от безрадостния си живот имала частица гордост, която искала да съхрани.
