Не знам какво да правя. Сега живея в Чехия, имам две прекрасни деца, прекрасен съпруг и уютен апартамент, купен с честно спечелени пари. Току-що бях намерила мечтаната работа, защото без да знам езика, трябваше да работя на непълен работен ден в хотели и ресторанти. Няма да оставя семейството си заради майка си. Или пък да взема болна жена при нас... страх ме е да си представя какво ще бъде. Някой може да ме съди и да каже, че това са глупости, че не е достойно отношение. Но аз просто нямам такова желание и имам основателни причини за това.

В нашето семейство се получи така: брат ми е мамино синче , а аз съм дъщеря на баща си. Мама винаги казваше като на шега, че обича повече Ростислав. Дори се смеехме на факта, че тя на практика го храни с лъжичка. Но за мен, когато бях малка, това не беше проблем, защото си имах татко. Дори родителите ни бяха строго разделени в това кой кого ще взема от детска градина и училище. Татко идваше на моите срещи, мама ходеше на родителските срещи на Рости. И това като че ли беше норма до един момент, а именно до смъртта на баща ми.

Татко отдавна вече не е с нас, получи инфаркт. Страшна мъка в нашето семейство, никой дори не можеше да си представи как може да се случи това. Но знам, че тази вечер той беше на ръба, защото той и майка често се караха и този ден не беше изключение. Не знам тя как се чувстваше след това, дали се обвиняваше за смъртта му. Знам само, че от този момент моето детство приключи.

Живот без баща

Мама продължаваше все така усърдно да се грижи за Рости, а мен остави буквално сама. Винаги имах чувството, че я притеснявам с присъствието си. Опитах се да бъда по-добра и по-независима, надявайки се, че тогава тя ще се гордее с мен. Но това само улесни нейната задача: тя нямаше нужда да ми помага с нищо, но беше заета с Рости. Той или имаше проблеми с обучението си, или стаята му беше бъркотия - като цяло тя все имаше какво да прави. Влязох да уча държавна поръчка, но Ростислав не успя, отиде в платен техникум.

Не мога да кажа, че ме е ругала или ми е била ядосана. Случвало се е понякога да я дразня, но нищо повече. Не ме наказваха и не ми четеха лекции, дори и да ми се струваше, че ги заслужавам. И тогава се радвах на това отношение, без да осъзнавам, че това си е чисто безразличие . Мама никога не се интересуваше от нищо, докато моите дела не прекрачеха личните й граници или й създавах проблеми. Никога не ме е питала за гаджетата ми, за връзките ми.

Разбира се, с Ростислав историята беше абсолютно обратната: тя му досаждаше всяка свободна минута. Яде ли, облече ли се топло, пише ли си домашните, как се казва това момиче, болен ли е. Тя не го остави да живее в общежитието с аргумента, че вече плаща за обучението му и не може да си позволи общежитие. Освен това там компанията е кофти, а ремонтите са плачевни! Как може Ростислав да живее при такива условия? Но мисля, че това беше извинение и тя просто нямаше да го пусне да отиде никъде .

Затова пък с мен се сбогува с охота, но аз още отначало си казах, че сама ще си плащам наема, защото си намерих почасова работа. Живеехме заедно с моя съученичка. И така се оказа, че пътищата ни - моите, на мама и на Рости - се разделиха за много, много дълго време.

Бях отличничка, защото знаех, че съм сама и никой няма да ми разчисти пътя в живота. И дори някак свикнах да съм сама, докато не срещнах първия си съпруг и това... това промени абсолютно всичко. Да, беше любов от пръв поглед! И никога досега не съм имала толкова сериозна връзка. Бързо решихме да вдигнем сватба и бързо се оженихме. Като мнозина, мислехме, че чувствата ни никога няма да се променят...

Живеехме под наем като обикновено младо семейство. Но след година и половина връзката започна да се разпада пред очите ни: от предишната страст не остана нищо, дори простото човешко разбиране. Съпругът ми започна да пие, да купонясва и да ме "пошляпва" по всякакви причини. В резултат на това трябваше спешно да си опаковам нещата и да се изнеса, защото вече не можех да понасям такова отношение. Попаднах в такава ситуация, че в началото нямаше къде да отида, освен вкъщи. Добре, че нямахме деца, иначе не мога да си представя какво бих направила. В крайна сметка ситуацията се обърна към по-лошо. Човек в трудна ситуация може да бъде утешен само с молитва, което и направих: молих се искрено.

Мама продължи да живее на същото място, Ростислав никога не се отдалечи от нея. Освен това той се ожени и доведе булката си в къщата. Ето защо, когато майка ми ме видя с куфарите на прага, тя очевидно не беше щастлива. Тя дълго ми се кара, че не съм спасила брака си, че съм се омъжила за първия срещнат. И кротко намекна, че просто няма място за мен в дома си и че не може да изгони младото семейство.

Ако не беше старата приятелка на майка ми, който ме приюти за шест месеца, не знам къде щях да отида. Нямах спестявания, съпругът ми и аз имахме едни и същи приятели. Беше ми трудно да дойда на себе си и прекъснах връзката с майка си; все още не мога да забравя далечното изражение на лицето й, когато ме видя на прага. Честно казано, можех да напусна леля Нина много по-рано, но тя се оказа много мила с мен и ми позволи да остана повече, за да спестя малко. А имах за какво да спестявам, защото вече бях решила, че няма да остана в този град и в тази страна .

Щом дойдох на себе си, бързо разбрах, че сама и с толкова ниска заплата цял живот ще спестявам за жилище. Затова, въпреки отличното образование, реших да отида да работя в Чехия като наемен работник. И сега мога уверено да кажа, че това беше най-доброто решение в живота ми. Именно там, в чужбина, намерих сродната си душа и създадох истинско семейство. Сега имам две прекрасни близначки и ще ги обичам еднакво.

Но преди няколко дни моята идеална картина за света отново започна да се пропуква. Тъкмо си бяхме стъпили на краката, тъкмо бяхме декорирали апартамента, за който така усърдно бяхме пестили със съпруга ми. И изведнъж едно обаждане от съседката на майка ми ме разби на парчета. Оказва се, че майка е болна, синът й все още живее с нея, но жена му го е напуснала, а самият той е пияница. Освен това той вече беше започнал лека-полека да изнася нещата от къщата, защото беше останал без работа. Рости обвиняваше за всичко мама, защото тя, както изглежда, бе "кълвала" снаха си толкова много, че тя не издържала.

Съседката ми разказа всичко и ме помоли да си дойда, защото майка ми не работи по здравословни причини. Тя дори не може да излезе до магазина. И нямам идея какво да правя сега. Цял живот се опитвах да избягам от този кошмар, стигах възможно най-далече, но все пак миналото ме настигна. И сега майка ми е нещастен човек. А аз съм егоистична дъщеря, която не иска да се грижи за единствения си родител и сина й, който е пияница.

Какво да правя? Определено не съм готова да напусна семейството си заради нея. Трябва ли да я доведа тук? Нима трябва да се върна вкъщи, да й взема паспорт и да напусна работата, която току-що съм получила? И дори да е така, да живея с нея отново в същата къща? Когато току-що съм родила дълго чаканите си деца?

От дни не мога да се реша да отговоря на обаждането на съседката... Съпругът ми ме утешава и казва, че можем да си позволим медицинска сестра, която да се грижи за нея, да й чисти и да купува храна. Така е, но все още се чувствам виновна и това няма да реши проблема с брат ми. Какво бихте направили вие в такава ситуация?