Защо едно дете не уважава родителите си

Ако не уважавам родителите си, понеже са ми останали длъжници, то аз продължавам да съм едно неудовлетворено дете, което все още се стреми да получи недополученото и не е в състояние да се отдели.

Не мога да порасна, въпреки че искам и въпреки че другите го очакват от мен.

Но не мога и да отстоявам себе си. И по тази причина се чувствам зле. Ще успея да се отделя едва тогава, когато спра да отправям упреци и да изпитвам необходимост от наваксване; когато стана достатъчно великодушен, за да почитам родителите си, макар да не са ми дали всичко.

Щом бъда готов да проявя уважение към съдбата им, още по-готово ще се окаже сърцето ми да им благодари за онова добро (колкото и малко да е), на което са били способни, и независимо от резервите си – да се помири с тях.

Как едно дете се учи да уважава родителите си? Най-ефикасното средство е примерът. Първите основни модели за социално поведение детето копира от родителите си. При това то не е само пасивен зрител, защото отнася към себе си всичко, случващо се в обкръжението му. Неговите наблюденията са едновременно и преживявания.

То вижда как родителите му се обичат, как си помагат взаимно, как се карат и се сдобряват, как свеждат разногласията си до компромиси и заедно теглят колата, като въпреки всичко ги свързва постоянно взаимно уважение.

Но и в други ситуации примерът е важен и колкото по-еднозначно се държат родителите, толкова по-лесно детето усвоява един или друг вид социално поведение. То трябва недвусмислено да разбере, че „не" означава действително „не" и че „да"-то е истинско „да".

В тази предвидимост е скрит ключът на детското упование, ключът на усещането за защитеност.

Когато не се променят и непрекъснато се повтарят, добрите форми на поведение се вписват в сърцето на детето. Така се залагат основите, върху които ще се гради съвестта му.

Това е опит, валиден не само за хората, но и за животните: признава се само положителният пример. Ние не подражаваме на по-слабите. (Не се учим да караме кола от начинаещи, а от опитен шофьор, от учителя по кормуване). От тази гледна точка естественият авторитет на примера се явява „правило" на Сътворението.

Ето защо докато е на възраст, в която се нуждае от примери, детето непременно трябва да усеща превъзходството на родителите си.

Мъдростта на Сътворението е отредила също и отначало родителите да са по-големите, по-зрелите, по-силните, а децата – по-малките, по-незрелите и по-слабите.

Тук, разбира се, не става дума за сила, която се утвърждава с бой, а която се налага с житейска зрелост. Тя включва и познаването на истинските нужди на детето, и отговорността за тяхното изпълнение.

Според идеологията на шестдесетте години обаче беше обратното: родителите и децата са равностойни. Тя изглеждаше приемлива, но създаде голямо объркване. Защото родителите и децата не са на едно ниво и не са равноправни.

Права получава само онзи, който поема задължения и отговорност. За това първо са призвани родителите, а не детето.

Ако слязат на детското ниво в ролята на партньори и приятели, те се превръщат в деца, вдетиняват се. И тогава се налага детето да се издигне до нивото на възрастните, на което не може да бъде дете и което не му подхожда: там то не може да си позволи да падне, не може да бъде безгрижно.

А трябва постоянно да разбира като възрастен, да взема решения като възрастен... И това наистина му идва в повече. Но нещата не свършват само с равнопоставянето на противоположностите „голям" и „малък", „зрял" и „незрял". Нарушава се и балансът между права и задължения, така че детето не получава задължения, а само права, и обратното: родителите се претоварват със задължения и се отказват от правата си.

Колкото по-хлабави и неангажиращи са нишките, които го свързват с тях, толкова по-силно детето трябва да ги дърпа, опъва и къса.

Афективното вътрешно раздвоение, при което родителите не се решават да произнесат едно ясно „да" или „не", е непоносимо за него.

Двусмисленото им „Нн... даа" всеки път според ситуацията е различно: различно е, когато има гости, различно, когато мама е заета в кухнята, и отново различно при пазаруване в супермаркета.

Детето не може да предвиди нито една реакция на родителите си. Не може да разчита на определено поведение от тяхна страна.

Няма „не така, а така", а само нещо средно, безхарактерно и непонятно. Никаква ясна линия, никаква възможност да се изгради доверие.

Чувството за сигурност на детето е застрашено и то е обзето от безпокойство и нервност, изпада в стрес. Според библейския текст – наистина му е зле. (В проповедта на планината се казва: „Но речта ви да бъде: „Да, да" и „Не, не", а каквото е повече от това, е от лукавия..."7) Ето защо трябва да се защитава.

Боязливите, склонните да се затварят в себе си деца в такива случаи се свиват в собствената си черупка и стават потиснати, депресивни.

Динамичните, устремените навън, борбените са много по-предразположени към агресивност. Те се защитават, нападайки и нахвърляйки се върху непоносимо мекушавия човек срещу себе си, за да го направят на пух и прах. По-скоро ще приемат разрухата, отколкото непонятната колебливост на едно „Нн... даа".

Когато удря и рита други деца на детската площадка, агресивното дете в повечето случаи може да разчита на недвусмислената реакция на майка си. Тя най-вероятно веднага ще го сложи в количката и ще си отиде, засрамена пред другите майки, и непременно ще предприеме нещо.

Според мен това объркване в отношенията е причината за растящата агресивност. Тя се заражда още преди детето да е било повлияно от телевизията или от лоши приятели. Като му дават прекалено много свобода и дори го натоварват с нея, родителите в повечето случаи не подозират, че така не стимулират неговата самостоятелност, а го правят нещастно.

Защото за да може да стане самостоятелно, то най-напред трябва да се почувства сигурно и защитено.

Но подобно състояние не му е познато и на него не му остава нищо друго, освен да им показва с агресията си, че не ги уважава и не изпитва респект към тях, тъй като това му вдъхва сигурност.

Автор: Иржина Прекоп

Иржина Прекоп е психолог с научна степен „доктор". Значителна част от професионалната й кариера преминава в отделението за деца със смущения в личностното развитие при щутгартската болница „Олга хоспитал".

Иржина Прекоп става широко известна с въвеждането и прилагането на терапията с държане в здрава прегръдка в случаи на аутизъм и властолюбие. Най-известната ѝ книга е „Малкият тиранин".

Нейните събрали целия й терапевтичен опит книги се превърнаха в настолно четиво за новото поколение родители в Германия, а чрез многобройните си преводни издания – и в цяла Европа.

Източник: Четилище