Рано или късно човек си задава болезнен въпрос: защо няма уважение към мен? За това мислят съпругите, които живеят по правилата на съпруга си, служителите, чиято работа остава незабелязана, родителите, децата, сестрите, братята...
И изглежда, че обяснението е очевидно: времената са такива и хората са се променили. Всички бързат, стават груби и безчувствени.
Наскоро при мен дойде една възрастна съседка, разстроена до дъното на душата си. Тя попита:
- Защо мислиш, че порасналите ми деца не ме уважават?
И тя започна да си спомня живота си:
— Не съм им желалd никакво зло. Дадох всичко от себе си за децата си. Правех домашни с тях, давах им лакомства, водех ги на море, работех неуморно, на две места. Всичко за тях. И какво получих!?
Синът се отдръпна. Викам му, но той не идва. Ще се обадя - той винаги е зает. Въпреки че мога да чуя телевизора от другия край на линията. Не искам много: пет минути да поговорим, да разбере "как е мама" и след това да включим новините...
Опитам ли да го попитам за нещо - всичко, което ще чуеш, е: „Мамо остави, не се меси, ще се оправя сам, не е твоя работа.“
Дори не можех да си представя, че моето момче, толкова скъпо за мен, ще ми говори, сякаш съм непозната.
— А дъщеря ми? — отговаря тя сама, — посещава ме, да. Но знаеш ли, би било по-добре, ако беше по-рядко.
Щом влезе, веднага започва да търси прах по ъглите, прави коментари, поучава ме за живота, обвинява ме, чезабравям. Един ден забравих, че ми е записала час при някакъв частен лекар, затова ми се развика, сякаш съм някакво непослушно дете.
Да, наистина я е грижа. Да, здравето ми е под контрол. Но нито капка уважение!
Но аз бях добра дъщеря. Тя обожаваше майка си. Тя тичаше, за да изпълни всяка нейна прищявка. Когато беше в болницата, ѝ готвех храна и я водех при нея след работа. Беше ден - целият транспорт беше спрян поради снежна буря. И тръгнах пеша, три часа през снежни преспи, само за да ѝ донеса нещо топло.
Когато майка ми оглуша и почти ослепя, аз станах нейните очи и уши. С цялата ми подкрепа.
Определено бях добра дъщеря. Но като отглеждах собствените си деца, изглежда съм пропуснала нещо...
Но как се случи така, че с такъв пример израснаха деца, които не бяха способни да ценят и които не чувстваха граници?
Известният американски психоаналитик Джеймс Холис изрази една важна идея: Основата на всяка близка връзка е не само любовта, но и отношението ни към себе си. Именно това оформя начина, по който другите ще се отнасят с нас.
Ако се вгледате внимателно в тази история, ще видите, че жената е свикнала да се приспособява, да се жертва, да угажда - първо на майка си, сега на децата си. Тя показва, че е готова да изтърпи всичко. И децата го усещат. И те приемат: Мама ще търпи всяка грубост, ще понесе всички обиди. Тя ще прости и няма да се отдръпне.
И тук важният извод е: Ние сме третирани различно, отколкото ние третираме другите и начина, по който позволяваме да се отнасят с нас.
В огромното мнозинство от случаите пренебрегването от страна на близките е пряко следствие от факта, че човек не уважава себе си. Не цени границите си. Той търпи, мълчи, преглъща - и по този начин дава да се разбере: Всичко е позволено.
Темата не е проста. Но може би е едно от най-важните за тези, които искат не само да бъдат близо до любимите си хора, но и да изградят уважителни, честни и равноправни отношения.
Има нещо, върху което да се замислим...
