Български граждани напускат родината си, за да дирят щастие в богатия Мюнхен. Всеки ден те се събират край гарата в очакване някой да ги наеме на работа - за час, за ден.
Така започва разтърсващият репортаж на Михаел Ризел, публикуван във вчерашния брой на в. "Зюддойче цайтунг" под заглавие
"Истински човек"
Авторът разказва за злочестата съдба на Юсуф Христов (39 г.), пристигнал преди три години в Мюнхен от Пазарджик. Българският гражданин от турски произход се доверява на журналиста, че няма да издаде къде се е приютил, за да не го подгонят властите. Юсуф повежда Ризел по мократа от дъжд трева към бараката си в гориста местност.
Тя е със счупени прозорци, мазилката отдавна се е пропукала. На земята са проснати плътно наредени един до друг дюшеци.
Завивките са прокъсани одеяла. Във въздуха се носи смрад от мухъл и пот. Липсват вода, ток и тоалетна. Най-близката е на отдалечена спирка на метрото.
Юсуф дели покрив с още десет наши клетници. Всички тръпнат да не ги открие полицията. Тогава ще трябва да спят на улицата. А такива бараки имало поне на 100 места в покрайнините на баварската столица.
Всеки ден Христов и събратята му по съдба в 8 ч отиват до гарата, за да чакат някой да ги наеме на каквато и да е работа. Това място местните наричат "квартала на трудовата проституция" - мъжете тук продават труда си срещу мизерни надници.
"На това място изглежда за всички други националности има работа, само за българите не", пише Ризел, изброявайки десетки дюкянчета или магазини за плодове, зеленчуци и бижута, държани от турци, араби и азиатци. Не стига това, ами те непрестанно се жалвали, че с присъствието си неугледните българи с тъжни погледи им прогонвали клиентите.
Властите погнали нашите. Установено било, че на всеки 10 души 9 нямали разрешително за работа и се трудели на черно. Глобата в този случай е 5000 евро.
Юсуф успял да регистрира занаят като бояджия, но тръпнел да не го подгонят и него - нямал капитал, нито офис, не знаел и добре немски. Той не можел да проумее защо българските граждани са подложени на натиск и унижения.
"Ние не сме престъпници. Дошъл съм в Германия да работя, а не да погазвам законите", цитиран е той. А и не е напуснал Пазарджик от хубаво. И там нямал работа заради тъмния цвят на кожата си, а бил женен и с две деца.
"Малцинствата там живеят в гета", казва за "Зюддойче цайтунг" Вилхелм Дрекслер, експерт по въпросите на миграцията към благотворителното сдружение "Каритас".
Преди година той бил за 9 дни у нас. Видяното го разтърсило. Дрекслер посетил болница, където пълзели хиляди хлебарки
Здравното обслужване било ужасяващо. Същото важало и за икономическото положение. В някои квартали безработицата била 90 на сто. Отпусканите социални помощи били 50 евро, а при цените ни 4-членно семейство можело да оцелее с 1200 евро месечно.
И никак не било чудно, че мнозина поемали по пътя на изгнаничеството. Само че Германия за тях не била обетована земя. Като безработни те нямат право на социални помощи.
"Положението, в което тези хора се намират, е ужасно. Те са подложени на всекидневен стрес - без постоянна работа и покрив, трябва да мислят и за издръжката на семействата си в родината. Вместо да им помогнем с ноу-хау, за да потръгне икономиката в страната им, ние, в Мюнхен, засилваме контрола върху надничарите. Това е преследване на бедни хора, които нямат никакъв шанс", гневи се Дрекслер.
Подобна била и съдбата на Юсуф Христов. Той все пак изкарвал по нещо. Но вместо да си наеме стаичка, младият мъж изпращал почти всичките си пари от заработеното на жена си и двамата им невръстни синове в Пазарджик.
