Публикуваме разказа на една отчаяна жена , чийто семеен живот е по-страшен от кошмар . Тя смята живота си за наказание, задето е изоставила детето си - така ли е наистина и заслужила ли е подобна участ, преценете сами:
"Изповядвам се пред вас с изричното условие да запазите анонимността ми, защото ако мъжът ми разбере, че съм ви писала, няма да има живот за мен.
Дали защото ме млатеше, докато бях бременна, или заради нещо друго – не знам, родих недъгаво дете. Вместо да ме успокои, съпругът ми ме заплаши, че върна ли се у дома с тоя урод, ще ни заколи и двамата. А аз си исках момчето – какво като беше болно, нали беше наша плът и кръв? Но Данчо беше непреклонен. Подписах документите и оставих бебето си в дом за деца, които се нуждаят от специални грижи. Месеци наред плаках, сълзи не ми останаха, а с очите ми сякаш пресъхна и утробата ми. Втори път не можах да забременея – още един повод съпругът ми да не може да ме понася. За да не го дразня, съм тиха като мравка. Дори стъпвам на пръсти, да не би случайно да скръцне нещо. Защото ядоса ли се – тежко ми. И да съм виновна, и да не съм, той намира повод да ме удари. Знаете ли колко пъти съм отправяла молби към небето да умра и да се свършат мъките ми? Миналата седмица мъжът ми ме преби, задето не съм изпрала навреме любимия му пуловер. И оня ден, за да не ям пак бой, реших да го изсуша, на радиатора – уж за по-бързо. Да, ама залисана да сготвя и да почистя навреме, го забравих.
Сетих се чак като замириса на изгоряло. Грабнах го, но по цялата му дължина имаше ивици от ребрата на електрическия радиатор. Докато се чудех как ще се оправдавам този път, Данчо се прибра. Не можах да скрия пуловера. Той така ме и завари – насред стаята, стиснала дрехата, очакваща присъдата си. Веднага разбра каква е работата и запсува грозно. Първото, което попадна пред погледа му, беше един кабел. Грабна го и започна да ме налага с него, като не спираше да крещи: „Кучко мръсна, нарочно ли го направи? Ще ме дразниш, а!“ При всеки удар усещах как кабелът се впива в кожата ми и я свлича. Вдигнах ръце да предпазя поне главата си, но Данчо ме удряше и през тях. А когато ме сграбчи за косата и ме повлече по пода, се напиках от страх, защото помислих, че този път ще ме убие. Той обаче ме ритна няколко пъти и излезе.
Лежах на пода, цялата в кръв и нечистотии, и се молех на Господ да ме прибере. Но той отново не ме чу. Сигурно съм много грешна, задето оставих детето си, затова молбите ми не стигат до него. Не знам още колко ще продължи това, нямам вече сили. Все по-често си мисля, дали пък да не се хвърля под влака, или да си окача въжето? Защо ми е този живот, по-страшен от смъртта?"
Една грешница
