Изповед изуми света: На 33-и съм и никога не съм целувана

Но истината е, че и без това нямах много възможности. Израснах в много малко и консервативно градче близо до Амарило, Тексас и отгоре на всичко не посещавах училище, а се обучавах вкъщи.

Е, станах на 16, но тогава мама ми каза: "Изчакай със срещите, докато отидеш в колежа. Там момчетата ще са по-добри, интересни и зрели." И аз като добра дъщеря търпеливо изчаках още няколко години. Отидох в консервативен християнски колеж, което беше добро решение за мен – станах доста по-самостоятелна и намерих занимания, които ми допадат, като срещите на клуба на фенове на Star Wars.

Но годините минаваха и изведнъж си дадох сметка, че приятелките ми се сгодяват, а аз дори не съм била на среща. Нито веднъж. И тогава ме връхлетя една разтърсваща мисъл – това може и никога да не се случи.

Повече от десетилетие по-късно е все по-сигурно, че ще изляза права. Вече съм на 33 години и все още не съм целувана от мъж. Имаше няколко момчета от колежа, които съм харесвала през годините, включително един, който почти поканих на среща. Но никой от тях не ме приемаше като повече от приятелка. И до днес поддържам добри отношения с тях. А те? Те вече са женени.

След колежа няма да е пресилено, ако кажа, че беше почти невъзможно да срещна мъж, с когото да има потенциална вероятност да се случи нещо. Мястото, на което работя, се състои 90% от жени, а мъжете от църквата са предимно тези, с които съм учила, които, както вече споменах, са женени. Затова в резултат към 33-а ми годишнина съм имала само три връзки – всичките от разстояние и всичките само и единствено чрез онлайн общуване.

С последния ми приятел се запознахме в Twitter и се водеше, че сме заедно три години, но постепенно той започна да ме приема само като приятелка, а когато най-накрая се видяхме на живо, той не искаше да направи нищо повече от това да ме гушне. Много ме заболя. Близките все ми повтарят заучени фрази от рода на "Ще срещнеш подходящия, когато му дойде времето" и "За всеки влак си има пътник", но това не ме успокоява, а ме кара още повече да се вглъбявам в случващото се.

В един момент си мислех, че нещо не ми е наред. Станах затворена и не показвах истинските си емоции, но истината е, че дори и да го правех, няма кой да ме разбере. Познатите ми никога не са изпитвали самотата, така както аз съм. Приятелите ми са женени и не знаят какво е да нямаш никого до себе си, дори само за вечерта. И всъщност нещото, което най-много ми липсва, не е сексът, а това някой да е привързан към теб. Да има кой да ти пожелае хубав ден сутрин и да те прегърне вечер след дълъг ден. Нормалният човешки контакт. Често минава повече от седмица без да съм докоснала някого и с тъга си признавам, че не знам какво е да ме докосва някой, който е привлечен от мен. Истината е, че всъщност малките неща са най-значими.

След като се осмелих да споделя положението си публично, се оказа, че има много хора, които са в моето положение. Писаха ми повече от 60 жени и няколко мъже, споделящи подобна на моята съдба. Те са си мислели, че са единствените в такова положение и не са искали дори да обсъждат ситуацията си с близките си.

Разбирам ги, защото ако си след определена възраст и не си имал физически контакт с друг човек, се срамуваш да говориш за това. Страх те от стигмата да бъдеш определен като повреден, негоден. Но и всъщност си дадох сметка, че подобно положение няма защо да се обсъжда, с човек, който не е изпитал подобно нещо. В крайна сметка постоянно получавам съвети от женени приятелки как трябва да променя това и това, и това, за да си хвана някого. Но аз не искам да го правя, не искам да изгубя себе си, за да намеря някого. Осъзнах, че ако се случи да срещна подходящ мъж, ще е хубаво, но ако не се – добре, приела съм го. В крайна сметка аз имам живот дори и сама – да, не е перфектен, но си е мой. Искам да си имам някого, но не на всяка цена. Не и ако трябва да се лиша от идентичността си. Не, ако просто съм с някого, за да не съм сама."