Студена, зимна нощ. Тихо е. Перлено белите люспи танцуват като балерини, прегръщат се една друга и плетат снежна покривка. Седя сама между четири стени от тъмна стая. Някаква сила смущава съня ми. Не ме оставя да спя. Хапя си устните. Потръпвам от студ.
Уникален приятел ми е самотата. Много малко светлина от старата, изчерпана, малка свещ, която във всеки един момент може да догори до края.
Разглеждам нашите снимки, вечните доказателства за нашата любов. Хиляда спомени, а малко пространство, за да изразят себе си. Напълно съм замаяна в нашата любима снимка. Как оживява. Гледаш ме с пълен поглед. Грейва силен блясък в очите. Блеснуваат първите лъчи на любовта. Топло ми е. Лъчите стават все по-големи и по-големи. Изпитвам огромна топлина вътре в себе си. Като река се излива любовта. Толкова съм щастлива. Треперя. Как се приближаваш към мен.
И изведнъж грейва ярка светлина. Треперя като сърна. Виждам те. Гледаш ме. Но ти ми се усмихваш. Как да искаш да ме прегърнеш. Как искаш да ми кажеш нещо. От устните се изливат някакви думи. Напрягам се да ги чуя. Да разбера.
Дали ми казваш, че ме обичаш? Звукът става все по-тих. Не мога да разбера какво казваш.
Светлината ичезва бавно. Отново тъгата координира моето сърце. Топлината напуска тялото. И изведнъж осъзнавам, че всъщност това не е реалност.
Илюзия.
Само една обикновена илюзия на твоите думи, илюзията за нашата любов!
