Няма значение какъв характер има човек и на колко години е. Дори няма значение колко печели. Хората все още имат нужда от подкрепа . Подкрепете морално, физическо, духовно. В крайна сметка всички ние сме социални същества и без нормална комуникация, надеждно рамо и други взаимодействия, можем бързо да паднем духом или дори да изпаднем в депресия. Не напразно професията на психолог става все по-популярна по целия свят.
Една от най-честите грешки, които човек прави в това отношение, е идеята, че комуникацията и благоволението могат просто да бъдат купени. Ще успее ли отново да спечели приятелите си, да ги успокои с подаръци и всякакви удобства? Както показва практиката, разбира се, че не.
ХОРАТА ИМАТ НУЖДА ОТ ПОДКРЕПА
За хора като мен, които са работили дълго време в друга държава, много неща изглеждат чужди в родината. Ритъмът на живот, ежедневието, хората. А също и съотношението на заплати и цени. Но хората, повтарям, са най-изненадващи. Вероятно причината е, че в чужда страна не разчиташ на никого. Всички са ви непознати, така че дори и да ви подведат или подложат, няма особено разочарование. И ако направят добро дело, това става двойно по-приятно.
Някак си в чужбина всичките негативни преживявания по отношение на сънародниците сякаш се изпаряват. Забравяте, че е имало оплаквания. Просто ми се изплъзва от главата. Появява се странна увереност, че като се прибереш у дома, там всички ще се държат мило с теб, едва ли не ще те прегръщат - и всичко от този род. Не знам, може би бях единственият, който работеше по този начин, но признавам, наистина имах това усещане.
Когато се прибрах завинаги, всичките ми задължения към децата бяха изпълнени. Хората имат нужда от подкрепа, затова работих, за да я осигуря на децата.
Преди шест години купих апартамент за дъщеря си. Тя се омъжи и искаше да тегли ипотека, но аз й помогнах с пари. Купиха прилично гнездо с две стаи. Без ремонт, вярно, но се живее. Мисля, че е дори страхотно, ако все още имате такава незавършеност в живота си. Нещо като обзавеждане на апартамент. Трябва постепенно да купувате повече мебели, да измислите какъв ще бъде окончателният вид на дома ви, интересно е.
Сега е ред на сина. Родителите на снахата подариха на младоженците едностаен апартамент. Въпреки че, ако съм разбрал правилно, те са получили този подарък от баба си. Но не навлязох твърде дълбоко в този въпрос и, честно казано, това просто няма значение за мен. Важното е децата да имат покрив над главите си, а другото ще ги последва. Така че аз дадох своя принос: добавих пари, така че синът ми вече беше в разгара си за замяна на апартамента им с доплащане за двустаен. Трябва да гледаме в бъдещето, защото като дойде детето една стая няма да е достатъчна.
След като се справих с проблемите на децата, започнах да се грижа за живота си. Почистих малко апартамента си. През цялото това време го давах под наем. Добро семейство, интелигентни, но не са призраци. Това означава, че счупените неща трябва да бъдат сменени, а външният вид трябва да се освежи. Добре, че спестих малко пари за себе си. Цените ми струваха доста пари, но имах достатъчно пари, така че у дома вече мога да релаксирам както физически, така и психически.
Да, нямаше проблеми с децата. Понякога чувам, че децата някак си отвикват от родителите си и се отнасят с тях доста студено. Нямах такива притеснения. Няколко пъти ги почерпих в ресторант в квартала. След това тя сама отиде да ги посети. Говорихме си много, разказвахме си най-различни неща. С една дума, те възстановиха всичко, което бяха загубили, докато бях далеч от дома. Това ми направи много приятно и топло на душата. И се надявах винаги да продължава така.
Но, за съжаление, животът не е вечен празник. Шест месеца по-късно започнаха първите трудности. Зъбът ми се счупи и явно се е оголил нерв. Болката беше ужасна, мислех, че ще полудея. Трябваше да взема такси до най-близката болница. Там набързо запълниха дупката, която ми се отвори, което също беше доста неприятно, и ме пуснаха. Трябваше да се лекува напълно зъбът и не само един, но и няколко съседни. Най-добре е да поставите нов, но това е съвсем различна цена.
Да, всеки по света знае, че стоматологията е огромен разход. Но тук всичко да е толкова скъпо е някакъв кошмар. Преброих спестяванията си и разбрах, че ако се включа в това начинание, скоро ще трябва или да стоя на верандата, за да купя хляб, или да отида да търся работа. Но честно казано, никога не съм имал желание да работя усилено само за стотинки. Специално прегледах офертите за работа и не намерих нищо добро.
Какво да правя? Трябваше да се обърна към най-близките си – децата. Разбирам, че това не е най-добрата причина за среща, но какво да правя, вече съм на такава възраст, че по закон трябва да помогна. Но нямах намерение да искам пари от тях, а да искам. И дори тогава, може би в бъдеще ще има нещо, така че бих го подарил. Дотам обаче не се стигна. Събрах дъщеря си и сина си и посочих конкретна сума. Разделен наполовина, той вече не ми изглеждаше толкова голям и работата на децата ми изглеждаше добре, слава Богу.
Беше трудно да се усмихваш и да говориш за финансовия проблем едновременно, но какво можеш да направиш? Но какво значение има дали отговорът е бил отказ? Или по-скоро два отказа наведнъж. Дъщерята каза, че изобщо нямат пари в наличност. Всичко е дарено за ремонт на апартамента. Тя също ме изсумтя, сякаш с упрек, че сама съм си виновна. Трябваше да се донесат повече пари по-рано, за да стигнат за ремонтирани жилища. Но хората имат нужда от подкрепа, нали?
Но синът отказа, защото той и жена му решиха да имат дете, така че похарчиха пари предварително: за детска стая, за количка, неща и т.н. Изглежда, че дори са купили памперси предварително. Цените се вдигат всяка година, да. И тук седим, говорим си. Гледаме се и виждам разочарование в очите на моя син и дъщеря. Те вече не ме виждат като майка, която изкарва хляба. Сега съм възрастна жена, която сама се нуждае от помощ и това вече не е интересно за тях.
Все още ходя с пломба на зъба и се надявам да издържи дълго време. Нямам идея какво да правя по-нататък, защото не виждам решение на този проблем. Разбрах, че няма кой да ми помогне, а бях пропилял толкова много години от живота си. Разбира се, ще продължа да общувам с децата. На абстрактни теми. Но по същество аз съм далечен човек за тях. Междувременно ще търся работа близо до дома. Може би ще се науча да живея в този ритъм. И тогава ще видим как ще е. Животът продължава и последното нещо, което мога да направя, е да започна да се натъжавам и да се самосъжалявам.
