Вашето дете тръгва на училище и вие се интересувате от оценките, които получава. Оценките отразяват училищната успеваемост и влияят не само върху увереността на детето, но и на вашето отношение към него. Ученикът е много радостен, когато през деня не е изпитван, значи в къщи няма да му викат. И съвсем спокойно отговаря на вашия въпрос: "Днес не са ме изпитвали!" А вие си казвате: "Защо да се притеснявам?" - значи учителката днес е изпитвала друго дете, не е дошъл ред на моето. И започвате търпеливо да чакате кога ще изпитат детето ви и как ще се справи то. Ето че най-накрая се появява първата оценка, при това не така добра, както вие сте очаквали. А после и още, и още … Направо се чудите какво става: детето ви ходи на училище, пише си съвестно домашните, защо се случва така? След разговор с учителката получавате обяснението че детето ви има: "ниски индивидуални способности".
И тъй като не искате да признаете пред себе си истината, започвате да се залъгвате (себе си и околните) с оправданията: "Учителят се заяжда с детето ми", "Иска да спечели някой лев от допълнителни уроци", "Учителят е слабо подготвен и нищо не разбира", "Не дава на детето ми възможност да се изяви" и т.н. Не искате и да си признаете че вашето дете е по-слабо от другите, че има по-малки способности. Свива ви се сърцето само при тази мисъл и се чудите: "Защо пък точно на мен се падна такова дете?"
Но вътрешно в себе си, вие сте напълно наясно че е тъпо да упреквате детето си, че "така се е родило", че при него не стават нещата така, както при другите деца. И веднага решавате да поправите положението по най-лесния начин – със заплахи: "Сега ще забравиш и за компютъра и за телевизора!"
