Работя като акушерка в родилен дом. Винаги съм обичала работата си, въпреки че заради нея често не нощувах вкъщи.
Но един ден по време на дежурство ми прилоша. От страх да не заразя пациентите, извиках заместник и се прибрах. Влизайки тихо, за да не събудя мъжа си, забелязах дамски обувки на вратата. И тогава видях любовницата му в брачното ни легло.
Тя бързо се облече и избяга, а мъжът ми, вместо да се извини, започна да ме обвинява:
- Всичко това е твоя работа и постоянно задължение! Ти сама си си виновна.
- Напусни! – поисках аз.
- Защо да си тръгвам? Това е моят апартамент!
Посред нощ отидох в дома на моя съседка. За моя изненада тя изобщо не се изненада.
- Продължавахме да мислим, че с възрастта той ще дойде на себе си, но не“, каза тя.
- Какво имаш предвид? – попитах объркано.
- Да, твоят Васил винаги си е имал любовници, щом му се отдаде възможност. Всички знаеха това.
- Защо никой нищо не ми каза?
- Защо да се меси в живота на някой друг? Освен това сега всичко се променя.
На следващия ден отидох да видя дъщеря си. Тя беше шокирана, ужасно ядосана на баща си. И тогава тя предложи:
- Мамо, ще ти взема ваучер за почивка във Велинград“. Вземи си почивка, отпусни се.
- Не искам нищо, махнах с ръка.
- И използваш "не искам"! Това е!
Накрая тя ме убеди. Отидох и това се оказа правилното решение. Първите дни не общувах с никого, но един ден един мъж седна до мен в трапезарията.
- Сама ли си тук? – попита той.
- Да.
- Разведена?
- Не знам…
- Не се опитвам да те ухажвам, просто искам да поговорим.
Оказа се, че Андрей е вдовец. Жена му починала едва на 45 от Ковид, а децата му всяка година го пращат на санаториум. От този ден нататък започнахме да общуваме ежедневно. Андрей се оказа интересен и умен човек. Преди да си тръгне, той предложи:
- Съпругът ти е лош човек, но никога не съм изневерявал, не разбирах защо е необходимо. Чувствам, че има нещо между нас. Ще дойдеш ли с мен?
Бях объркана. Как да оставя всичко? Обещах да помисля, но вкъщи ме чакаше изненада. Васил седеше в кухнята на дъщеря ни с букет цветя.
- Ела си вкъщи. Прости ми, кълна се, че няма да се повтори!
- Не искам.
Изгоних го, но дъщеря ми започна да го убеждава:
- Защо правиш това? Искрено се разкайва! Вярвам му! Дай му втори шанс. Ние сме семейство!
Сега не знам какво да правя. Може би бих простила, ако беше изолирана грешка. Но това се случваше редовно. Какво мислите, какво да правя?
