Йосиф Сърчаджиев все още се учи да живее след тежкия мозъчен инсулт, който прекара през 2004 година. Сега дясната половина на тялото на актьора е студена и със затруднено движение.
Сърчаджиев живее предимно в село Кичево, старото му име е Помашка Лешница, на 110 км от София. В началото на месеца той навърши 68 години. Пред “ШОУ” актьорът-легенда разказва за срещата си със смъртта, за любовта, за приятелството и за греховете, които не искаме да си спомним...
- Миналата седмица загубихме големия български актьор Чочо Попйорданов. Вие бяхте ли близки с него?
- Не. По-близък съм с баща му. Смъртта си е смърт. Не виждам нищо драматично в това за човека, който умира. Драматично е за близките, които остават да живеят. Чочо разби много неща в живота си от пиенето.
Той се самоубиваше и нямаше сили да играе
Но беше прекрасен човек. Жалко за него, защото беше млад човек.
- Как сте вие?
- Дясната ми страна “не работи”. Дясната част от мозъка ми не работи!
Не мога да общувам с хората, както трябва. Не мога да си спомням имената на хората. Но това не е толкова важно. Важна е валенцията, която излъчва даден човек и аз я приемам. Името не ме интересува... Не очаквам нещо изключително вече от живота... Животът ми е прекрасен!
Приемам инсулта като една прекрасна, весела роля. Не драматична, а весела роля!
- Вие страдахте ли преди от тази “актьорска болест” - алкохола?
- Не, нормално пиех. Но много пушех, страхотно - по 4 кутии цигари на ден! И работех ненормално! И сега пия по две чаши бяло вино всяка вечер. Пия през зимата по 100 грама от моята ракия, която си правя на село. Правя си ракия - прекрасна, изумителна!
- Къде ви връхлетя инсултът?
- Бяхме с колеги в едно заведение. След като изпих 100 грама алкохол, съм отишъл на другия свят. Там обаче беше много приятно! Това пътуване беше неописуемо преживяване!
- Какво помните от срещата си със смъртта?
- Ние се страхуваме от смъртта, но аз вече бях там за малко и всичко беше прекрасно, като погалване! Тя беше за мен като любовна история.
Смъртта е най-хубавото нещо!
Не трябва да се страхуваме от нея! Тя е като топлина, минаваща през тебе! Трябва да се радваме на смъртта и да отстраним страха от нея. Връщането за мен беше по-страшно, отколкото пътя нататък. Да живееш е по-страшно от смъртта! Човек е осъден на смърт още с раждането си!
- Вярно ли е, че сте опитвали да се самоубиете, но не ви е достигнала смелост?
- Не, излъгал съм... /усмихва се/ Не искам да умирам...
- Казвате, че преди да ви сполети болестта, сте имали грехове?...
- Да, имал съм, но не ги помня! Никой не иска да помни греховете си!
- Твърдите, че сте имали “странно детство”. Какво му беше странното?
- Леля ми Корнелия раздаваше справедливост в нашата фамилия. Всички подаръци бяха в проект... Единият ми дядо, по майчина линия, е Йосиф - евреин, а другият ми дядо - Кольо, е македонец. Мама гледаше с големи, странни очи, тя страдаше от чести, дълбоки депресии, които обаче не разстройваха мозъка й. Два пъти се жениха и развеждаха с татко. За мен това не беше драма – просто част от веселото усещане за живота! Нещо като: “Защо пък не?!”. Не беше страшно!
- Вие сте съден като млад. Какво се случи?
- Да, бил съм в затвора. Бягах от казармата да се любим с жена ми Райна, бяхме много млади и влюбени! Някой ме издаде. Хвана ме една сутрин Военна милиция. Закараха ме в ареста. В мен имаше патрони. Обвиниха ме, че съм откраднал два автомата, които бяха изчезнали от поделението. През 1963 година беше това.
Осъдиха ме на 11 години затвор!
Въпреки, че автоматите се намериха и се разбра, че не съм ги аз откраднал...
Тогава ми помогна бащата на Стефан Данаилов. Той беше полковник, беше шеф на Тракийската организация, и помогна да ми намалят присъдата на 3 години. Всичко това беше, защото Стефан беше ученик на баща ми! /Стефан Сърчаджиев – б. а./
Закараха ме в “черната рота” в Грудово. Чуках камъни на каменна кариера, но това ме ми правеше впечатление. Тогава бях младо, здраво момче. След това получих амнистия. Малко след това бащата на Стефан Данаилов умря... След като се върнах в София, разбрах какво е направил за мен.
- Как гледате на протестите, на страха, че ще бъдат фалшифицирани изборите (интервюто е взето в навечерието им - бел. ред.)? Навремето вие плакахте по телевизията, когато СДС загуби първите избори...
- Смешни работи! Навремето беше голямата борба, голямото превръщане! От комунизъм искахме да правим демокрация!
Продължавам да вярвам в Иван Костов . Това е държавник! Не политик, а държавник! Много е важно да има такива хора!
- Имахте къща в Синеморец, където той често ви гостуваше преди години, но я продадохте...
- Иван идваше, да. Не съм член на партията му, а само симпатизант.
Продадох къщата, защото Синеморец няма нищо общо с онзи Синеморец в началото. Сега е един жабуняк, наблъскан с бетон от бандитите, които си направиха къщи и хотели и разрушиха природата.
- Съпругата ви Райна е преживяла преди години тежка катастрофа?...
- Вярно,
и остана неподвижна!
Лекарите я спасиха, а аз й помагах да се научи да ходи отново.
Сега пък тя ми помага безрезервно. С нея имам спокойствие и сигурност. Райна ми е помагала цял живот и продължава да го прави.
- Вашата дъщеря Ана какво прави?
- Преди месец ми роди още едно внуче. Вече имам две внучета, момчета.
- А има ли шанс да се сдобрите с Александра - дъщеря ви с Пепа Николова?
- Моля ви, не говорете такива неща! Моля ви, не говорете такива неща! В моя живот такова нещо няма! Не ме интересува! Моля ви... /Става и бавно си тръгва – б. а./
