Моята баба Анна винаги се е отнасяла с мен по-добре от другите си внуци и аз много добре забелязах това. Откакто се помня, винаги съм бил близо до нея.
Когато пораснах, често ходех при баба си, за да видя как е.
Оттогава с баба ми станахме най-близките хора. Доверих й най-съкровените си мечти, дори й казах какво момиче харесвам. Само с нея можех да споделя тайните си. Майка ми не разбираше това и често казваше, че няма смисъл всеки ден да тичам да виждам старата си баба.
Когато станах на 18, случайно намерих документи, в които пишеше, че баща ми не е човекът, за когото го смятах. Отначало не можах да повярвам. Но когато започнах да мисля, си спомних, че баща ми винаги беше студен към мен, никога не ме хвалеше, никога не казваше добри думи. Никога не ходеше ръка за ръка с мен до магазина или някъде другаде, както правеше с по-малките си братя Димитър и Стефан. Тогава разбрах, че баба ми не е моя, защото беше майката на баща ми. Напълно объркана, отидох при баба ми да разбера.
Баба ми потвърди, че аз наистина не съм неин собствен внук, но добави, че от всичките си внуци тя ме обича най-много. За нея бях най-близкият човек и й вярвах, защото чувствах същото.
След като завърших обучението си, срещнах Мария, мило и прекрасно момиче. Решихме да се женим и първият, на когото казах за това, беше баба Анна. Започнахме да живеем под наем. Мария и аз нямахме пари, затова решихме да спестим пари за собствено жилище.
Въпреки възрастта си, баба ми идваше често да ни посещава. Винаги носеше нещо необходимо за домакинството, гощаваше я с лакомства или купуваше плодове. Майка ми се сещаше за мен само когато имаше нужда от нещо. От момента, в който разбрах истината за баща ми, тя спря да ми помага, като каза, че има двама по-малки сина, за които трябва да се грижи. Не се обидих - това е майка ми.
Често съм чувал истории как роднини не могат да си разделят наследството, но никога не съм мислил, че това ще ме засегне. Баба почина внезапно. Тя беше единственият близък човек, който ме обичаше истински. След известно време бяхме поканени при нотариуса, за да прочетем завещанието. И аз дойдох. Родителите ми бяха изненадани от присъствието ми и искаха да ме върнат обратно. Смятаха, че нямам нищо общо с наследството, защото баба ми не е моя. Мама също беше недоволна от пристигането ми. Понякога ми се струваше, че тя не ме обича. Но за какво?
Когато прочетоха завещанието, бях шокиран, както всички останали. Оказа се, че баба ми е оставила апартамента си като наследство само на мен. За баща ми имаше само кратко писмо, в което тя пишеше, че той и майка ми сами ще помогнат на Димитър и Стефан, а тя ще остави апартамента си на мен.
Не знаех дали да се радвам или да тъжна. Но се оказа, че съм тъжен. За една нощ цялото семейство ми обърна гръб. Никой дори не си направи труда да общува с мен. Баща ми постоянно казваше, че това не е наред, че апартаментът трябвало да отиде при него и той вече щял да се разпореди с него. Майка ми също спря всякакви отношения с мен.
На нас с Мария ни беше много трудно. Обадиха се роднини и казаха, че трябва да се откажа от апартамента. Почти се съгласих, но после промених решението си. Това беше волята на Анна и аз реших, че не мога да я предам. Сега имам къде да живея, но нямам семейство. Понякога се чудя дали съм постъпил правилно? Може би трябваше да дадеш апартамента на родителите си?
