Голямата Невена Коканова е можела да живее още, ако лекари не са объркали диагнозата й!
Това разкриха с потрес нейни близки, които ще разкажат за случая на събирането по повод 12 декември – денят, в който, ако беше жива, Коканова щеше да навърши 80 години, пише вестник „България днес“. Легендарната актриса издъхна през 2000 г.
Три години по-късно обаче се оказва, че е имало начин Коканова да бъде спасена. Нейната преждевременна смърт е резултат от нелепа медицинска грешка, допусната в парижка онкологична клиника.
[Image: Сензационна версия! Лекари уморили голямата ни актриса Невена Коканова, Августин Пейчинов ги съди]
В средата на 1998 г. Невена за първи път се почувствала зле и отишла на преглед. Имала болки по цялото тяло, задух, често й причернявало пред очите. В столичната Правителствена болница й направили кръвна картина, а после назначили лечение. Окончателна диагноза обаче не била поставена.
Месец по-късно близкият приятел на Невена – милиардерът Августин Пейчинов, я препратил на консултативен преглед в елитна френска болница, специализирана в областта на раковите заболявания. Там обявили и първата диагноза на актрисата – тумор в мозъка без разсейки по тялото. Коканова веднага била приета в клиниката, а щедрият Пейчинов поел разходите по престоя й във Франция.
„Започнаха интензивна химиотерапия. В началото даваха добри шансове за пълно излекуване, но на третия месец нещата се влошиха още повече. В същото време категорично отказваха да правят операция“, припомня си близък колега на актрисата от Сатиричния театър.
На четвъртия месец Августин Пейчинов пристигнал на свиждане в Париж. И се хванал за главата – Венчето гаснела от ден на ден, а лекарите, уж светила от европейски мащаб, непрекъснато спорели помежду си какво лечение да назначат. Без да губи време, Пейчинов наредил на Коканова да си стяга багажа и да напуска клиниката. Двамата хванали първия самолет за България и от летището отишли направо във Военна болница. Невена била настанена по спешност в пулмологията. Българските медици с ужас установили, че френските им колеги са били в пълно заблуждение – туморът в мозъка е бил просто разсейка на основно образувание, ситуирано в областта на белия дроб.
„Оказа се, че цялата терапия на французите е била погрешна. Те са изгубили четири безценни месеца, лекувайки следствието, а не причината.
Ако Невена не бе ходила до Париж, а разчиташе на нашите доктори, можеше да поживее още няколко години“, с мъка отчитат колегите на великата актриса от „Тютюн“ и „Момчето си отива“.
Въпреки героичните усилия на българските специалисти Коканова склапя очи през пролетта на 2000 г. Държавата я изпраща с почести, а половин година по-късно кръщават и ямболския театър на нейно име. По-късно и неговите съратници не искат да преглътнат грешката на парижките онколози.
Съсипаният от скръб милиардер опитал да заведе дело срещу френската клиника по обвинения в немарливост и престъпна небрежност. То обаче не се увенчало с успех.
Днес излиза книга за нея
По случай 80-годишнината от рождението на първата дама на българското кино днес излиза и биографичната книга „Години любов. Невена Коканова“ на автора Георги Тошев. „Невена беше обичана и ще продължава да бъде обичана. Жена и актриса. Тя е от малцината в съвременното ни изкуство със статут на истинска звезда. Извоюва си го сама.
Напук на системата, на предразсъдъците, на догмите. В живота бе скромна, изглеждаше така, сякаш по нищо не се отличава от другите. Това не беше поза. Това бе тя“, споделя Георги Тошев за добрата си приятелка.
Невена заведе Въло Радев на небето
„Приживе Невена Коканова казваше, че има трима големи учители в професията – Любомир Шарланджиев, Апостол Карамитев и Григор Вачков. Към тази тройка ми се ще да прибавим и Въло Радев, който я наложи в киното. Като оператор я снима в „Тютюн“ и вижда, че освен много красива Невена е и много фотогенична. Прибавяйки към това и таланта й, той я снима вече като режисьор в „Крадецът на праскови“, разказва режисьорът Павел Павлов.
Въло Радев почина на 28 март 2001 г. Няколко дни преди да склопи очи, разказва на съпругата си Жени свой сън: „Влизам в тунел, но не потъвам в мрак.
Около мен е светло, пространството е пълно с бяла мъгла. Неочаквано изникна човешка фигура, която приближи към мен. След миг разстоянието между нас изчезна, стопи се в мъглата и аз познах Венчето. Дойде усмихната, прегърна ме, хвана ме за ръка и каза: „Хайде! Да вървим!“. Тръгнахме заедно от посоката, от която тя беше дошла…“
Ако Ви е харесала статията, ще Ви бъдем благодарни ако я споделите!
