Отношението ми към дълга стана негативно, а отношението ми към парите стана защитно, благодарение на едно неприятно преживяване, което ми се случи в училище. С три момичета бяхме приятелки или поне така си мислех.
Без колебание взех две хиляди лева от семейния фонд, което по това време беше огромна сума, и ги донесох в клас. Родителите ми, като научиха за това, ме наказаха жестоко и след като им разказах всичко, ме преместиха в друго училище. Сега много се радвам, че това се случи. Част от парите бяха върнати, но момичетата вече бяха похарчили част от тях. Тази ситуация ме научи да бъда внимателна с парите.
Когато се омъжих, казах на мъжа ми, че не съм против отделен бюджет. Беше доста удобно и за мен и за него. Имахме лични пари за лични разходи. Например, заедно покривахме разходите за храна и жилище, но имахме и индивидуални сметки за собствени нужди. Този подход към финансирането беше удобен и за двама ни.
Такава идилия обаче не продължи дълго. Съпругът ми печели много по-малко от мен. Не съм против това и веднага му казах да не се чувства непълноценен. Основното е, че работи на работа, която обича. Съпругът ми е учител по физика, а аз работя като дизайнер. Въпреки ниската си заплата, той допринася по-голям процент към общия бюджет от мен. За него е важно всичко да е честно.
Наскоро забелязах, че мъжът ми вече втори месец не внася пари в общата сметка. Реших да попитам какво става в работата му.
„Скъпи, нещо не е наред с финансите ти? Спря ли да влагаш пари в общия бюджет? – попитах.
„Да, скъпа, имам някои проблеми. Майка ми поиска заем и още не го е върнала. „Тя обеща да го върне“, отговори съпругът ми.
Оказа се, че родителите на съпруга ми редовно искат пари, но не ги връщат. Останах много разочарована.
„Добре, няма страшно“, отвърнах аз.
В мен обаче пламна недоволство. „Може пък да лекуват зъбите си на вноски“, помислих си.
Следващата седмица реших да попитам за възможността за получаване на ипотека, тъй като все още живеехме под наем. Проучих всички подробности и изтичах при съпруга си изпълнена с радост.
„Скъпи, можем да вземем ипотека“, казах аз.
- "Хайде малко по-късно" - отговори Александър.
„Защо? Вече сме събрали средства за капаро — възразих аз.
„Факт е, че взех от тези пари назаем. Баща ми поиска помощ за закупуване на кола. Скоро ще ги върнат”, обясни съпругът ми.
„Колко скоро? Купиха кола преди година и половина! Алекс, шегуваш ли се? Защо им даваш пари, ако не ги връщат? Наскоро помогнах на майка ти, когато отидоха на санаториум. Не мислиш ли, че това е прекалено? – казах на съпруга ми, като се стараех да не прекрачвам границата.
„Да, мисля за това, но не знам как да им откажа“, отговори съпругът ми.
„Следващия път ми кажи предварително, когато родителите ти поискат нещо.“
"Следващият" път не отне много време. След 4 месеца родителите на съпруга ми започнаха да се оплакват, че лодката им се е развалила и спешно се нуждаят от нова, а те все още са далеч от пенсия. Оказа се, че Алекс не им вдига телефона или отговаря много бързо, без да им даде възможност да просят пари. Тогава те решиха да ни дойдат на гости и започнаха да се оплакват.
Спокойно отговорих: „Людмила (това е името на свекърва ми), може би щяхме да ви помогнем с пари, но решихме да не даваме назаем на никого. Ние самите трябва да си купим апартамент и да направим редица други необходими неща. Давахме пари на много хора, но те никога не ги връщаха”, отговорих аз с намек.
Майката на съпруга ми се изчерви. Явно се срамуваше и каза: „Ами да, има различни хора“.
След тези думи тя продължи да се оплаква, че им било много трудно без лодка и т.н. Съпругът ми и аз усърдно ги слушахме през цялото време, а след това се престорихме на уморени и ги помолихме да се приберат. Решихме да ограничим комуникацията с роднините на съпруга ми, за да намалим натиска от тях. Край на дълговете. Оказа се, че родителите на Алекс просто искаха да ни използват вместо касичка...
