Ул. „Преслав“, бившия „Дом на ученика“.
За изненада е отключена. С помощта на повечко натиск се отваря и съвсем очаквано те притиска вълна от ужасяваща миризма на непочистена с години градска тоалетна. Само на няколко метра е кофата с жълто-кафява човешка течност, от която съдържимото на стомаха опарва гърлото. Кучешки лай. Идва някъде от горе. Вдигаш поглед и срещаш неестествено розовия втори етаж на порутената сграда с изгнил дървен таван. Някой си е направил заслон от покривки, за да скрие какво има на втория етаж. Женски глас. Замлъкваш и се ослушваш – не се знае кой е и какво те чака. Една руса глава се подава зад пердето. „Какво!?“, обръща се жена на средна възраст.
Казва се Мария. Родом е от Трявна. Пристигнала във Варна да търси по-добро бъдеще за децата си през 2005 г. Майка е на шест деца. Към днешна дата три от тях вече са пълнолетни, има 16-годишна дъщеря и две по-малки момичета – на около 14-15 г. Има си и мъж. Цял живот е с него. Той е баща на децата й. Работи по строежите и така изкарва по някой лев за препитание. Не е живяла все по порутените сгради на Варна. Имала си е квартира в район „Приморски“, но нещо се е случило. Останала на улицата с децата и се настанила в изоставената сграда. „Вие там, където не искате да стъпите, е сравнително почистено, да бяхте видели какво беше преди!“, усмихва се жената в отговор на погнусените лица.
_309x465.JPG)
Не й е приятно да я виждат в тази обстановка, затова веднага уточнява, че това е временно „жилище“, колкото да изкара зимата и като почне новия туристически сезон, като се върне пак на работа, ще търси квартира. „Ама много е скъпо, трудно е. Иначе аз по ресторантите си работя като миячка. И мъжа ми помага, не ни е оставил без пари, без храна. Но сега няма как да плащаме по 300-400 лева наем“, обяснява тя.
Временно, казва, ще седи в „Дом на ученика“, но следващите месеци очаква да остане в порутената сграда, тъй като си има планове. „Тези дни ще си вземем препарати, да измием. Ще отделим онова мръсното помещение с дъски, ще затворим вратата, ще измажем и боядисаме. Децата настояват да изчистим и да постелим нещо на пода, та човек на долния етаж да може да седне едно кафе да изпие“, обяснява Мария. На човек тъкмо в този момент, в който е застанал до кофата с урина, му е трудно да си представи „да седне на кафе“, но знае ли човек – когато си в безизходица, ще изринеш мръсотията, но покрив над главата някак ще си осигуриш.
Мария: От Балкана съм, знам как да се оправям!
„Помощ не искам и не търся. Държавата с нищо не помага, тя само вреди. Ако дойде тук някой, най-много да ми вземат децата. Две години момичетата ми бяха в дом „Надежда“ и още не могат да се справят с травмите от онова място.
Исках помощ от община Варна, търсих жилище или някакви средства да мога да платя наема, но ми отказаха. Не съм отговаряла на техните условия. Така че нищо не искам“, категорична е Мария, повишавайки леко тон. Докато си говорим, минават двама полицаи, виждат какво става и с лека усмивка отминават. „Познават ме момчетата. От Първо районно много добре ме познават и даже ми помагат. Знаят, че от нас нищо лошо няма да видят, че проблеми не правим“, коментира тя.
Справка в отдел „Закрила на детето“ също потвърждава, че казаното от Мария до голяма степен е вярно. „Жената наистина е от Трявна. Двете й момчета учиха в помощно училище, а момичетата са в училище – интернат, така че не са при нея.
Тя знае от къде да търси помощ, наясно е с пътеките. Идвала е не веднъж при нас да търси съдействие за децата си – да се осигурят летни занимания за момичетата, когато бяха по-малки, съдействие за момчетата. За да я заварите в такава обстановка, нещо се е случило, иначе тя не се оставя, но като цяло жената предпочита сама да се справя с живота си, както може“, коментират социалните работници. Признават, че така или иначе Мария е права – възможностите за социално подпомагане на хора в нейното положение, никак не са големи.
Това, което предстои, е едно – Мария да си намери поне сезонна работа, та да може да си наеме по-евтина квартира. „За сега сме добре, не се тревожете, ние сме хора балканджии, така лесно не се оставяме. Като почистим, като измажем, друго ще е. Та аз си спя на собствената спалня. При мен винаги е весело. Приятелите на децата ми, също идват често при нас.
Някои от тях дори остават тук, защото предпочитат да са при мен, отколкото при собствените си семейства“, завършва с гордост жената. Единственото, което хич не й е по вкуса, е, че понякога в новия й „дом“ влизат разни хора да си облекчат нуждите и тя трябва да ги гони. „Един мъж в костюм онзи ден, ей така като вас, натисна вратата, отвори, влезе и тръгна да си върши малката нужда. Развиках му се: ей, тук да не ти е тоалетна!“, разказва Мария. Затова планира час по-скоро да сложи и райбер, че повече натрапниците да не си врат носа в убежището й.
