Това е история за едно малко момиче с много голямо сърце. Тя е висока малко повече от метър, чуплива е, тъй като страда от рядко заболяване , но е толкова борбена, че би могла да вдъхнови всеки един.
„Прякорът ми е Малечка Палечка , защото харесвам героинята. Макар че е мъничка, тя има голямо сърце. Аз съм родена в град Пловдив, но за съжаление от раждането ми съм принудена да живея в институции. Изоставена съм от своите родители. Тъй като докторите са казали, че съм много зле, няма да оцелея до 3 месеца. И разбира се, понеже те са неопитни хора и родители, не знаеха какво е да гледаш такова дете и решиха да ме дадат на държавата”, разказва тя. Не може да обясни какво буквално представлява заболяването й.
Петя казва, че не се чувства различна, тъй като прави нещата, които правят и другите хора. „Ходя на разходки, общувам с хора. Обичам животинките“.
До 18-годишна тя живее в държавни институции, а през 2009 година е настанена в защитено жилище. „Институцията по принцип не е най-добрия пример за един човек. Но пък е някакво училище. За бъдеще. Институцията ме научи да бъда по-сдържана, да мисля за другия. Да се науча да търпя”, разказва Петя.
„Ей това ми е на сърце, морското свинче. Ако мога да работя в някакво магазинче за животинки, би ми било удоволствие. Искам с нещо да бъда полезна. Животните са моето семейство. Те са моята радост, моето вдъхновение. Те са за мен всичко”, разказва Петя.
Казва, че е мечтател. „Мечтала съм си да живея в чужбина. Аз по проект участвах като доброволец от една неправителствена организация. И с тези хора ходихме в Испания. Проектът е помощните средства за хората с увреждания. Аз забравих какво е недостъпност! Липсваха ми дупките по пътищата. Липсваха ми тия нескосени тротоари. То просто там мога сама да се движа дори. А тук непрекъснато ми трябва човек”, разказва Петя.
Петя не един път е усещала дискриминация. Казва, че децата трябва да се учат от малки как да общуват с хора с увреждания, за да могат да ги приемат по-лесно. „Сега като излезнем в града, много деца не знаят какво е количка. И я пипат, разпитват – какво е това, имаш ли крачета”.
Тя казва, че възрастните реагират по-различно: „Груби думи използват – това са от недъгавото”.
Петя казва, че е станала по-чувствителна с времето. „Напоследък доста често ми се случва да плача. Дори вчера си поплаках. Станала съм по-чувствителна от преди. По-страхлива. Не съм онова момиче като малка, което бях. Като малка може би не осъзнавах реалността най-вероятно. И затова съм си мислела, че съм нещо повече”.
Описва себе си с думите страхлива, обичаща животинки, усмихната, приказлива и мечтател. „Като малка си мечтаех да стана фея, защото феите са едни прекрасни същества. Феята е едно създание, което прави чудеса. Аз бих направила хората да имат сърца”, разказва Петя.
Тя разказва, че е сънувала майка си. „Понякога ми се е искало да я видя, да видя коя жена ме е създала. Но не съжалявам, че не съм при нея, защото ако бях най-вероятно щях да бъда затворена, щях да бъда скрита от света.
Петя казва, че ако види майка си няма да я нарече „мамо”, тъй като за нея майката не е тази, която я е родила, а тази, която я е отгледала.
На въпрос кой я е отгледал, тя отговаря „държавата”.
