Българка от Варна, учила и работила 7 години в САЩ, решава, че е време да се прибере у дома, да даде най-доброто от себе си и да изгради един нормален, спокоен живот.
Името й запазваме в тайна, защото младата жена се страхува от допълнителни проблеми. Иска просто да изкаже мъката си за това, което се случва в България.
В крайна сметка, нали все за това се тръби през последните години – интелигентните и способни българи да се приберат от чужбина и всички заедно да изградим едно по-добро бъдеще, ако не за нас, то поне да децата ни.
„Станах жертва на тотален абсурд, заради който като млад човек, живял в САЩ 7 години и върнал се в родината си, за да бъде полезен тук и да даде най-доброто от себе си, започвам да губя вяра, че в нашата малка, но безумна държава са останали нормални хора.
Дори каза на наетата на мое място "да не проявява много творчество и да не се опитва да я измести от позицията й. Отровена съм, болна съм от абсурдите, на които ставаме жертви, и не искам да мълча. Все още имам някаква надежда, че ще намеря своето място, но вече не знам кое е по-лошо за българския работодател - да си некадърен или да си кадърен? ", разказва обидената варненка.
Поради съображения за сигурност и по съвет на адвокат жената пожела да остане анонимна пред читателите на Petel.bg. По същите причини ще бъдат заличени от разказа й и имената на работодателя, както и на прекия й началник.
Ето и нейната история:
Станах жертва на абсолютен абсурд. Не съм първата. Не съм и последната. Но съм от малкото, които избират да не мълчат и да не бъдат съпричастни с българското бездушие и безхарактерност, макар и да осъзнавам, че избирайки да не премълча, мога да си навлека неприятности.
От септември до средата на януари работих във варненска фирма на позиция координатор международно сътрудничество. Когато бях наета, предупредих, че нямам опит за подобна позиция и компетенциите ми са в други области, но уча бързо и имам желание да се развивам. За краткото си време в тази институция постигнах доста добри резултати – оценка, която не си давам сама, тъй като работата ми говори вместо мен.
По време на работата си във фирмата станах свидетел и разбрах за куп нередности, извършени от прекия ми началник.
Това, че бях подведена за размера на заплатата си по време на интервюто ми, е най-малката от тях. Станах жертва на психически тормоз от прекия си началник.
Завършила съм психология в САЩ, както и съм учила две години магистратура по психотерапия отново в САЩ, и под психически тормоз нямам предвид поведение, което просто не ми се е нравило, а „умишлено причиняване на силна психическа болка чрез повтаряеми действия от страна на друг, който е физически, социално,
икономически или по друг начин по-силен или надпоставен, и който по този начин злоупотребява със своята позиция.“
Прекият ми началник ежедневно ме обиждаше, унижаваше и поставяше под стрес не във връзка със съвместната ни работа, а вследствие на собствените си комплекси, страхове, емоционални дефицити и лабилна психика.
Шефката ми смяташе за нужно, освен всичко останало, целенасочено да саботира работата ми, защото не й харесваше факта, че неин подчинен в много случаи може да работи по-добре от нея, а и неволно съм идентифицирала нейни грешки, което, разбира се, не се нрави на висшестоящите в България.
За нередности, които съм срещала, съм сигнализирала компетентните органи, които се ангажираха да направят проверка в София. Дали е извършена проверка и какъв е резултатът от нея, все още не знам. Това, което съм свършила във фирмата за краткото си време като служител там, не е било в мое име, нито в нейно, а в името на институцията. Не съм се хвалила, не съм се тупала сама по рамото пред никого. Но докато шефката ми правеше грешка след грешка в своята работа, аз постигах успехи в моята – факт, който не можеше да понесе. Моите успехи обаче пред ръководството тя приписваше на себе си, а своите грешки съответно приписваше на мен.
Това е минимална част от всичко, на което станах свидетел и жертва в рамките на тази институция. Но това, което тотално ме порази, е, че друг началник от фирмата посегна физически на служител по времето ми в тази институция.Офисът на побойника се намира под моя бивш офис, а аз и мои колеги сме ставали жертва на псувни и обиди от негова страна многократно.Ръководството обаче, не само не е сметнало за нередно, че един от началниците е побойник, който проявява открита агресия и към други свои колеги, а дори му е поверило работа с млади хора, на които е крещял и е обиждал пред очите ми. Какво е това ръководство, което позволява такива абсурди?
Държа да се отбележи, че освобождаването ми бе в рамките на Кодекса на труда. Бях на изпитателен срок от 6 месеца в полза на работодателя и заповед за освобождаване ми бе връчена през януари. Прекият ми началник дори не си направи труда да ми я връчи лично, а се скри и изпрати друг да му свърши „мръсната“ работа.
Точно ден преди да ме освободят от работа писах на шефката си, че повече не мога да работя под психическия тормоз и обидите й към мен и че обожавам работата си, но, ако ще продължава с недопустимото си за едно работно място отношение, или да ме освободят, или да си пусна предизвестие.
Решението й да ме освободи явно значеше, че няма да спре с тормоза, а през месец декември бе предварително наела друг човек за моята позиция, без да е отправила към мен нито една основателна забележка, свързана с работата ми, за цялото ми време във фирмата. Два пъти дори ми отказа разговор относно представянето ми, какъвто имах право да проведа с прекия си началник, особено бидейки в изпитателен срок.
В резултат на освобождаването ми получих многобройни писма от международни партньори и клиенти, които направих публично достояние в писмото си до ръководството на фирмата. Въпреки че бях освободена от работа, попитах ръководството какви мерки са взети да не се повтаря този абсурд – отговор отново нямам.
Писмата в моя подкрепа от бивши колеги, които получавам от няколко седмици насам избирам да оставя за себе си, за да не застраша бившите си колеги, които ежедневно стават жертва на психически тормоз от страна на ръководителите си.
Изводите са за вас.
