Момиче в 7-ми клас заплашва да скочи от прозореца: "Мама и татко ме изгониха, не ме обичат!"

Ужасно е почти в полунощ безпомощна фигурка да търси учителка, която дори не живее там и да стене от липса на обич. Кошмарно е, вместо мама и татко, да дойде полицията и да те прибере, защото викаш в мрака, плачеш и търсиш онова, което си загубил. Това се случва със седмокласничката Милена (името е сменено) през нощта срещу сряда.Детето се крие отчаяно из входовете, катери се по етажите и търси своята учителка, на която явно единствено има доверие. А полузаспалите хора в топлите домове наоколо не предлагат обич, а полиция. След което спокойно заспиват, изпълнили гражданския си дълг, разказва "Флагман".

На следващия ден Милена намира други, явно по-различни съмишленици. Тя се залепя до група роми, които метат улицата и предлага да им помага. В замяна на малко обич. Жените, които също имат деца, й купуват една баничка да я нахранят, изслушват тъжната й история, дават й съвети, но за всеки случай съобщават и на полицията, защото се страхуват да не ги обвинят, че отвличат дете.

Така Милена попада в ареста два пъти за едно денонощие. В момента е под 48-часова полицейска закрила и на заседание на социалния съвет днес ще се вземе решение какво да се направи с нея. Ще се търси възможност за приемни родители, за роднини, които да я приемат, или да бъде пратена в защитено жилище.

Преценката на комисията засега е, че собствените й родители не могат да упражняват достатъчно контрол върху нея и я правят опасна за самата нея и за околните.

Милена е добро и обичливо дете, докато родителите й не вземат решение да се разведат. Причините няма защо да търсим в единия или другия. Всеки е тръгнал по свой път, всеки е избрал начина си на живот. Изгубило обаче вниманието на двамата и грижите, които е получавало дотогава, детето получава първия си пристъп. При него се отключва нещо, което лекарите не могат да диагностицират. В диагнозата е написано гранична умствена изостаналост и хистерично поведение, свързано с характеропатия.

Момиченцето изведнъж се превръща в трудно управляемо, своенравно, буйно, сърдито, което сменя настроенията си непрекъснато. Въпреки така наречената умствена изостаналост, то получава шестици в училище, когато е в настроение да учи, или упорито мълчи, когато не е на кеф. Майката прави опит да се омъжи втори път, но Милена не одобрява кандидатите. По сведения на притеснения за нея баща, тя започва да се държи ужасно с поредния мераклия да й стане татко и се успокоява чак като го прогони. Със следващия приятел на майка си отново започва да се държи така, докато жената вече се примирява и не смее да доведе вкъщи никого.

Втори много силен срив момичето получава преди две години, когато учи в „Климент Охридски“. Пред очите на децата и на учителката, тя внезапно прави опит за самоубийство, като преди това заявява, че никой не я обича вкъщи, в класа и в училището, излишна е и трябва да си отиде. Опитът да си отиде го прави направо през прозореца на третия етаж в училището, но успяват да я уловят и най-страшното не се случва. Причината? Родителите мълчат или не знаят кое в този случай е разстроило дъщеря им дотолкова, че да иска да сложи край на живота си. Или знаят, но не всичко може да се каже на чужди хора.

Момичето е заведено в детското психиатрично отделение във Варна, а според бащата е било вързвано от лекарите, тъй като буйствало и налитало на другите малки пациенти да ги бие. Психиатрите обаче отново са в шах и мат, тъй като не откриват симптоми на никакво психично заболяване, въпреки задълбочените изследвания. Отново пишат за хистерични пристъпи и за гранична умствена изостаналост, която обаче е по-скоро над границата, тъй като малката е добра ученичка, но само ако поиска. Този път обаче е добавено и емоционално разстройство. 

Предписанията са да се работи с психолог. Що пари сме дали за психолози, каквото можем сме направили, казва горчиво бащата. Има дом, има дрехи, има лаптоп и смартфон, има всичко като останалите деца. Искаме да й помогнем, но ми се струва вече просто невъзможно. Не зная към кого да се обърнем, изплаква баща й.

Милена наистина има дрехи, има дом, макар и под наем, но няма семейство. Бащата има син от друга жена, а тя не обича братчето си, смятайки навярно, че то й е откраднало бащата. Не харесва нито една от бабите си и не иска да живее с тях.

Иска си мама и татко, но това просто е невъзможно. И тя се бунтува. По свой си начин, крещейки по улицата „Никой не ме обича“ и звънейки от врата на врата в търсене на малко обич. И се влюбва. Ту в една учителка, ту в друга, търси ги денем и нощем и ги задушава с любовта си. Защото няма на кого да я дари. А учителите имат свои семейства, свои деца и грижи и няма как да отвърнат на едно малко същество, което натрапливо по всяко време на денонощието проси от тях зрънце обич.

Според психолози, майката трябва да напусне работа и изцяло да се посвети на дъщеря си, за да се почувства детето обичано. Но тя не може да напусне, защото няма как да си плаща наема, тока и храната, бащата дава някой лев, но и той не може да спре да работи и да вземе детето в дома си, защото едно - няма да има пари да издържа никого, дори и себе си и второ - страхува се отношението на Милена към братчето й да не избие в агресия.

В момента момичето има двама родители, разделени, но се кълнат, че я обичат. Но не дотолкова, че да напуснат работа и да се посветят на емоционалното й стабилизиране и спасение. Пък и няма как да го направят, наистина. Братче, което тя явно ревнува и жадува обичта към него да е за нея. Дрехи, техника, топъл дом, модерен смартфон.

И въпреки това скита по улиците в тъмното и крещи: „Никой не ме обича. Всички ме мразят, искам си учителката, тя поне ме обича“.

След което идва полицейската кола и я отвежда.

Не към обичта, а към омагьосания кръг, в който се въртят излишните хора.

А следващата крачка от този кръг е към... нищото.