Живяхме заедно почти две години и без колебание подадох молба за развод. Никой около мен обаче не разбира това решение.
Когато бях на 20 години, се омъжих за Иван. Изглеждаше, че той беше моята съдба. След сватбата веднага се заех с домакинската работа, купих всичко необходимо за комфорт. По принцип се превърнах в истинска Пепеляшка, защото исках да покажа каква добра домакиня съм. Но не му пукаше. Той дори не благодари за вкусната вечеря, но се забавляваше с приятелите си през уикендите.
Не знаех какво да правя. Имах само трима приятели, но се срещахме много рядко. Мислех, че майка ми ще ме подкрепи. Но по някаква причина тя застана на страната на Иван.
- Човекът има право на почивка, остави го! - укори ме майка ми по телефона.
Единственият, който ме успокои беше една съседка, с която се сприятелихме след сватбата.
- Може би ще се промени? Той ще разбере, че е сгрешил и ще ви помоли за прошка. Просто му дайте време“, каза тя.
Изглежда, че Иван вече не ме обича и просто не се интересува от мен. Дори не си спомням последния път, когато просто се разхождахме в парка или гледахме филм заедно. След работа той предпочиташе компютърни игри или конзола. Един ден реших да поговоря спокойно с него, но той ме обвини:
- Вече живеем заедно, какво повече ти трябва? Това, че сме двойка, не означава, че трябва да прекарвам цялото си свободно време с теб!
Мислех, че раждането на син ще промени Иван и той поне ще започне да помага с детето. Но той дори не дойде в родилния дом, за да го изпишат. Там бяха само моите родители, свекъри и приятели.
„Той празнува сега, защото се роди наследникът на семейството.“ „Скоро ще дойде, не се притеснявай“, каза радостно свекървата.
Но Иван не се появи нито вечерта, нито на следващия ден, нито седмица по-късно. Започнах да се притеснявам и звънях по всички болници, мислейки, че му се е случило нещо сериозно.
Вечерта ми писа непознато момиче. Тя каза, че сестра й се среща тайно със съпруга ми. Исках да я блокирам, смятайки го за нагла лъжа, но тя ми изпрати няколко снимки. На тях моят Иван прегръща и целува красива стройна блондинка.
Веднага извиках майстор да смени ключалките на вратите. Родителите ми някога са купили този апартамент, така че аз съм собственичката тук. Събрах всички неща на Иван в един куфар.
На сутринта ме събуди силно почукване на вратата. Беше Иван, който едва се изправяше. Не отворих. Престорих се, че няма никой вкъщи. Той крещеше и чука дълго, но накрая си тръгна. Добре че синът ми не се събуди.
След час пристигна и свекърва ми.
- Какво става тук? Защо не пуснкаш съпруга си у дома?
Мълчаливо й показах всички снимки и видеоклипове. Видях колко се срамува.
- Това е просто фотошоп. Моят Иван не е такъв. Вярваш ли наистина на непознат? — опита се да го оправдае свекървата.
- Вярвам. Ето и доказателството. Утре ще подам молба за развод.
- Слушай, не прави такива глупости. Ще разрушиш семейството. И кому ще трябваш с дете на ръце? Иван ще се промени, той ще бъде само с теб, дай му втори шанс. Всички правим грешки.
Свекърва ми дълго се опитваше да ме убеждава, но аз бях непоклатима. Тя си тръгна, затръшна силно вратата. Тогава майка ми, приятелките и приятелите на Иван започнаха да ми звънят, всички ме молеха за едно нещо - да забравя постъпката му.
Блокирах им номерата. Вече написах молба за развод. Всички казват, че аз съм разрушила семейството. Но аз ли съм виновна?
Какво бихте направили? Какъв съвет бихте могли да дадете на героинята на нашата история?
