Имаше едно момче, крехко, с болникав вид, което обичаше футбола с цялото си сърце. Не пропускаше нито една тренировка и изглеждаше, че дава всичко от себе си да бъде добър, но като тежеше само половината от килограмите на другите момчета в отбора просто се губеше. Почти на всички мачове той седеше на пейката и едва понякога влизаше в игра. Но и тогава, когато влизаше, играта за него беше мъка и никак не се справяше на терена.
Това момче живееше само с баща си и двамата имаха изградени наистина специални отношения един към друг. И въпреки че детето рядко се намираше на терена, бащата постоянно беше в публиката. Не пропускаше нито един мач.
Малкото момче все още е най-малкия в групата, въпреки че са изминали няколко години. Баща му продължаваше да го развеселява, но също така му казваше, че не трябва да играе, ако това не го прави щастлив.
Но момчето толкова много искаше футбола, че реши търпеливо да тренира, да се труди и да се надява, че един ден ще заиграе като титуляр. И пак не пропускаше нито една тренировка, но оставаше на пейката с резервите, а годините минаваха.
Баща му постоянно беше в публиката с красиви думи го насърчаваше.
Дойде ден, когато треньорът реши да изключи няколко играчи от своя отбор. Всички мислеха, че момчето ще бъде един от първите, които ще напусне отбора, но треньорът реши да го задържи. Той призна, че го оставя в отбора само заради неговата всеотдайност и дисциплина, която почти никой от другите нямаше. Треньорът знаеше, че той оставя сърцето и душата си на всяка тренировка.
Момчето се зарадва и съобщи радостната вест на баща си, а той още същия ден си купи билети за всички предстоящи състезания.
Измина целия сезон, изиграха се много мачове, които за съжаление, момчето продължаваше да проследява от пейката, а баща му го аплодираше от публиката.
Един ден, точно преди финалния мач, треньорът срещна момчето в училищния двор. Тогава то държеше телеграма в ръцете си, а очите му бяха пълни със сълзи.
"Днес почина баща ми. Ще може ли да отсъствувам на следващата тренировка? "- Попита момчето.
Треньорът сложи ръката около рамото му и му каза: "Иди синко и не се чувствай длъжен да се появиш на финалния мач."
Дойде и съботата, а играта не се развиваше много добре. Някъде в средата на второто полувреме, се появи слабичкото момче в съблекалнята и тихо остави дрехите си. След това се затича на терена и застана до своя треньор.
"Господине, може ли да вляза в игра? Моля, ви моля ... трябва да го направя днес! "- Отчаяно се молеше.
Въпреки че изглеждаше лудо, най-лошият играч да влезе в игра в края на финалния мач, треньорът този път нямаше сърце да откаже и най-сетне каза: "Добре, можеш да влезеш."
И преди някой да се усети, момчето преобърна играта! Никой не можеше да повярва на очите си, когато малкият правеше всичко както трябва. Противниците не можеха да го спрат. Скоро резултатът беше изравнен, а в последните минути на мача той успя с топка да претича почти целия терен и да вкара гол.
Неговите съотборници го вдигнаха на раменете си и го хвърляха във въздуха. Публиката скандираше името му. Радостта му нямаше край. След няколко часа, когато всичко утихна, треньорът забеляза момчето което тихо седи само в един ъгъл на съблекалнята. Приближи и му каза: "Синко, аз не мога да повярвам в това, което видях. Кажи ми какво се случи? Как го направи? "
Момчето го погледна треньора, а сълзите започнаха да се търкалят по лицето му.
"Вие знаете, че баща ми почина и знаете, че той идваше да следи мачовете, но знаете ли, че той е сляп?" Трудно преглътна и с усмивка каза: "Днес не можа да дойде, но вярвам, че там Бог му е дал възможност да вижда и че точно днес можеше да ме види, а аз исках да му покажа, че съм добър колкото той вярваше."
Също като бащата на спортиста, Бог винаги бди за нас. Той винаги ни напомня, че трябва да продължим напред. Той ни дава това, което ни трябва, а не това, което искаме. Бог не пропуска нито една игра от нашия живот и тогава, когато ни се струва, че ни е забравил на пейката с резервите. Той е този, който събира дълговете на тези, които са сбъркали. Той е този, който ни праща в играта, наречена "живот" и тогава, когато не го виждаме.
