Срещам се с Анатолий в родния му град Павликени. Намирам го на работното му място, а работата около него кипи.
Оттегляме се в офиса му и разговорът започва леко и непринудено, въпреки тежката тема. Анатолий се държи така, сякаш се познаваме от години и той просто споделя преживяното с добър приятел. А преживяното от него наистина е много и мъчително.
Оказва се, че аз съм по-притеснената от двама ни и за да ме предразположи Анатолий ми показва снимката на дъщеричката си – прекрасна първокласничка. Усмихвам се, това красиво дете вече има здрав, пълен с енергия и обичащ живота баща.
Историята на Анатолий не е лека - само на 31 годишна възраст му откриват тумор на медиастинума. Изследванията в България показват, че злокачественото образувание се намира между двата бели дроба и е с размери на кутия от цигари. Лекарите в България го подлагат на химиотерапия, но само след няколко сеанса установяват, че туморът вместо да се стопява, нараства. В България отказват да му прилагат лъчетерапия, защото се страхуват да не засегнат белите дробове и да не нанесат трайни щети на здравите му органи.
Анатоли чува от приятели за Анадолу Медицински център, в Истанбул и бързо взема решение да се лекува в чужбина. Споделя, че е проверил възможностите за лечение и в други държави, но в Турция му се е сторило най-удобно, заради близостта до България. А и всички, с които е говорил, са го уверявали, че там лекарите са на световно ниво и работят с най-модерната апаратура. Спомня си, че е бил в заведение с приятели, когато поредният човек му препоръчва Анадолу Медицински Център. Тогава той просто отваря лаптопа и намира телефоните и адреса на офиса им в България. Свързва се с Мустафа Мехмедов, на когото в последствие изпраща всички свои изследвания. Мехмедов придвижва изследванията му до Анадолу Медицински Център и не след дълго се обажда, за да му каже кога могат да го приемат за изследвания.
Мехмедов урежда всичко – в уречения ден двамата се чакат на границата и така Анатолий стъпва за първи път в Истанбул. За съжаление лекарите в Анадолу Медицински Център потвърждават диагнозата на българските си колеги. Туморът е с размерите на айфон, както казва самият Анатолий. Изследванията разчита самият проф. Зафер Гюлбаш, завеждащ отделението по хематология, специализант на американския Джонс Хопкинс. Прогнозата е лоша – докторът дава само 20-30% шанс за живот на младото момче, а лечението ще е продължително и тежко, и изцяло от Анатолий зависи да издържи процедурите както физически, така и психически. Анатолий споделя, че проф. Гюлбаш още в началото му казал, какви терапии ще приложи, какъв метод на лечение ще предприеме, колко ще продължи всичко и какво ще му струва.
Анатолий решава, че ще се лекува в Анадолу Медицински Център и така започва истинското предизвикателство в неговия живот, свързано с най-голямата надежда – надеждата за живот.
Лечението, предписано му от проф. Гюлбаш започва с химиотерапия с много силни лекарства. Правят му над 50 вливания, а след това прилагат и лъчетерапия. За разлика от българските лекари, според които за такъв голям тумор е невъзможно облъчване, в Анадолу Медицински Център експертите са категорични, че без лъчетерапия лечението няма да е успешно. Събират се специалисти от всички отделения (което е стандартна практика там), чертаят, смятат, изчисляват, рисуват по тялото му и започват лъчетерапия. Всеки път насочват сноп лъчи към отделен участък на тумора и горят злокачественото образувание постепено. Анатолий разказва, че не е изпитвал никаква болка, лъчетерапията е провеждал лично проф. Кейхан Енгин с ултрамодерен и прецизен апарат на Сименс. Направили са му над 20 курса лъчетерапия, докато е дошло време да мине през най-тежкото – трансплантация на стволови клетки.
Анатолий си спомня за трансплантацията като за най-тежкото премеждие в живота си. И най-опасното. „Кръвта ми преминаваше през машина, която събираше стволовите ми клетки през централен венозен катетър на шията. След което кръвта ми се врърна обратно, а събраните стволови клетки ги съхраниха до деня на трансплантацията. В деня на самата трансплантацията здравите стволови клетки ми се върнаха обратно с вливане на кръв през вените. Казва се автоложка трансплантация – трансплантация на стволови клетки взети от самия мен. Имаше вариант да не ги приема обратно. В такъв случай, следващият вариант беше да вземат клетки от сестра ми, но шансът да ги приема от 100% пада на 70%. Ако не станеше със сестра ми, майка ми също беше вариант, но там пък шансът пада на 50%.“ - разказва младият мъж.
За щастие при него се получава най-доброто – организмът приема собствените му пречистени клетки. След трансплантацията в продължение на 40 дни Анатолий живее като в кувиоз – абсолютно стерилна среда, специално преработен въздух в стаята и никакъв контакт с хора. Когато лекарите и сестрите влизат при него, слагат маски и ръкавици и обличат напълно стерилни дрехи. Те обясняват, че имунната му система е като на новородено и тепърва трябва да си изгражда защита. През цялото време при него в болницата е майка му. Тя живее в същата стая през критичните 40 дни и му осигурява нужните грижи. Но на 41-я ден докторите влизат при него и му честитят рождения ден – ще живее!
Анатолий се усмихва, като ми разказва тези неща, усмихва се и когато ми говори за проф. Гюлбаш, с който, по неговите думи, толкова се сближил, че го чувствал като баща. През цялото време професорът му давал кураж, наричал го „моето момче“ и „моята гордост“. Усмивката грее на лицето на младия човек, когато ми разказва за сестрите и преводачките в Анадолу Медицински Център. Още с пристигането в болницата, към него са прикрепили преводачка, която е била неотлъчно до него през цялото време. И по време на изследванията, и по време на процедурите, били са му постоянна подкрепа и са му давали сигурност. Анатолий с възхищение говори за отдадеността на тези жени, на които „животът им е в болницата“. „Те те обгрижват изцяло, ако си настанен в болницата. Ако не е едната, тя веднага казва на другата. Страхотни жени са. А когато имаш по-специални интервенции и процедури, просто не те оставят без човек. Докато си помислиш да натиснеш копчето да ги извикаш, и те вече са на вратата“, разказва с удивление той.
„Самата болница е клас А - казва Анатолий. - Такава чистота, такова отношение, модерно оборудване, всякакви удобства. Просто случих от първия път“ - усмихва се той.
Миналата година проф. Гюлбаш отбелязал 600-та си трансплантация със скромно тържество в двора на болницата. Анатолий бил сред поканените. Без да потвърди предварително в деня на тържеството, Анатолий решава да отиде. Влиза в двора на болницата точно, когато проф. Гюлбаш произнася реч. „ В момента, в който ме видя сред тълпата, както говореше на микрофона, професорът само вдигна ръка и ме посочи. Като приключи речта си, слезе от сцената, разбута гости и журналисти, дойде до мен и ме прегърна“, разказва Анатолий и виждам как целият настръхва от този спомен.
Вече са изминали критичните две години от трансплантацията на Анатолий. Шансът туморът да се върне е много малък. Той ще продължи да ходи на периодични прегледи в Анадолу, но междувременно животът му продължава в обичайния си ритъм. С тази разлика, че сега той е по-настървен за живот, както сам се изразява. Гледа дъщеричката си, спортува и междувременно опитва да помага на всички в неговото положение, които го потърсят. Казва, че досега е дал телефона на Мустафа Мехмедов на над 50 човека и ще продължава да го дава, защото „там хората са светила“.
В края на разговора ни Анатолий ми казва: „Мисля си, че Господ наказва любимците си, за да изпита, колко са издръжливи“.
Елица Христова
