От син на дребен български търговец до мултимилионер и собственик на една от най-големите полиграфически компании в САЩ – такъв път извървява българският емигрант Шефкет Чападжиев.
Името на бизнесмена се свързва както с успехите му в бизнеса, така и с неговата щедрост и филантропска дейност към общностите в България. Той е дарил за страната над 1,7 млн.
Човекът, който може
Историята на Чап, както го наричат приятелите, започва във време, когато е трудно да реализира мечтите си. Той е роден през 1939 г. в Мадан. В един момент цялото семейство е принудено да напусне родопския град по политически причини, тъй като баща му бил смятан за човек от „буржоазен” произход заради това, че имал магазин и земя преди 9 септември 1944 г. Шефкет завършва гимназия в Котел, а по-късно се завръща в родния Мадан, където завършва средното си образование.
“Една вечер идват, с автомати войници, чукат на вратата, отваряме, аз бях на 10 години, 49-а година и казват – имате 15 минути да вземете ръчен багаж за 1-2 дена и тръгвайте – къде? Не знаеме. Отиваме в Асеновград, но то много, колона от коли, много. ..в Асеновград ни карат в тези влакове, с които карат прасетата, отварят вратата, по 10 семейства вътре, затварят вратата, няма прозорци, няма клозети и никой не ти казва за колко време, къде отиваш. Абсолютно същия начин като гледаш филмите за евреите, 1 към 1”, разказва той.
Семейството е принудено да живее 6 години в село Боринци в Североизточна България. После се връщат в Мадан, но не и в родния дом. Ситуацията в комунистическа България обаче го води към решението да емигрира. Мечтаната дестинация са САЩ, а взъхновението за това идва от от пътипеса на Алеко Константинов “До Чикаго и назад”. Неговият приятел Хамид Русев споделя идеята за бягство и двамата, още гимназисти, опитват да преминат южната граница на България на 31 декември 1958 г. Опитът е осуетен – граничен патрул в с. Могилица ги хваща и младежите посрещат Нова година в милиционерския арест.
На следващата година Чападжиев влиза в казармата, но заради това, че е българин мохамеданин, го изпращат като трудовак в Мадан и после в Кърджали. Бягството им от България се отлага с две години, През 1963 г. той и Русев правят нов опит да напуснат страната – този път успешен. Двамата приятели рискуват живота си, тъй като границата разполага не само с патрул, но и със специално обучени кучета и дълги телени мрежи.
“Отиваме при майка му, къщата беше горе на баира и от там се вижда границата и й казваме – отиваме на кино. Отиваме на филма и от там отидохме на една полянка. И там всичките са местни, ние носихме много вино, ракия от Мадан и им дадохме да пият, те се изпонапиха…всички имат оръжие, местните, те пазят повече от другите. Ако видят, че не съм познат с Хамид, веднага ме докладват и идват да ме прибират. Не че някой от тях иска да ме предаде, но той ако ме види и не ме предаде, друг ще ме предаде и ще каже – защо не си го изпреварил. Беше страшна работа, то необяснимо, един на друг се шпионират”
Докато местните пият, Шефкет и Хамид минават границата.
“Наближаваме засадата, тя на баир, така на високо и двама граничари, гърци, с бинокли – гледат. Те ни казаха да не мърдаме, ние вдигнахме ръце. И ние чакаме, седим така. Те обградиха входа и дойдоха при нас – то било минирано. По една случайност не сме стъпили на една мина, да се ликвидираме”
От там отиват в Драма и после – в Кавала.
“Там ни предават на американското разузнаване. Там са американците. Вътре хигиена – къпане всеки ден. Това за нас беше нещо ново”.
След като разузнавачите установяват, че двамата не са комунистически шпиони, ги водят в бежански лагер където ги питат къде искат да отидат.
“Аз лично бях за Чикаго пък Хамид имаше хора в Арда, избягали тук, в Чикаго. Идеята ми се зароди от книгата на Алеко Константинов „До Чикаго и назад“. Викам щом човекът го е направил, що и аз да не отида. Викам – представи си да отидеш, да го видиш това нещо”.
Един българин в страната на милионерите
Шефкет и Хамид се качват на кораб и потеглят за своето приключение в САЩ. Там Чап започва от нулата – в джоба си разполага само с 75 цента, затова веднага се хваща на работа – започва да рекламира олио пред най-прочутия небостъргач в Чикаго, а после работи като сервитьор в ресторанта на Международния валутен фонд (МВФ).
През 70-те години тегли заем 10 хил. долара и с тях купува 3 стари печатници, с които започва собствен бизнес. През 1976 г. регистрира корпорация “CHAP’S BINDERY CORP.” Тегли заем 10 хил. долара и с тях купува 3 стари книговезки машини, втора употреба.
“Десет хиляди долара, лесно е да ги кажеш, ама аз взимам 3 долара, имам всичко на всичко 3 хиляди долара. Реших да отида до Калифорния понеже точно такава машина ми трябва. Те имаха три такива…обаче искат по 10 хиляди долара, значи 30 хиляди долара….аз нямам пари за една, имам 3 хиляди долара. Имах кола Шевролет, Фолксваген, имах иншурънс полица за 10 хиляди долара, това го събрах, банката ми даде – взема ми тайтълите на двете коли, полицата и нея и ми дадоха 10 хиляди долара други….аз ги финансирах, с моите 3 хиляди долара, дадох 20 хиляди долара за двете машини. Оня вика – ще е хубаво да купиш и другата. То ще е хубаво ама как да я купя. Оня пък ме съжали и вика ще я дадем за части …вземах ги и трите.
Провървява му и купува първата си фабрика, която впоследствие се нарежда сред най-големите полиграфски фабрики в САЩ. Така с една мечта и много работа на шестата година от започването на своя бизнес, Чападжиев трупа и първия си милион.
“Да бъда откровен, аз мисля, че трябва да имаш късмет малко. Аз се чудя как стана това. Но като тръгна това, първата година, беше трудно. Напечатах картички, тръгнах да обикалям по всички печатари, викат – ще те имаме предвид, но никой се не обажда”.
В Чикаго наема част от помещението в една печатница, огражда го и започва… да раздава визитки и чака клиенти. Не става изведнъж. През 1977 г изпълнява първата голяма поръчка – сгъва 7 милиона писма и получава 9 000 долара.
Най-трудният милион
Скоро намира и съдружници. На година почват да печелят по 500 000. Разбира, че трудно се прави само първият милион. Нататък е по-лесно… Става редовен изложител на големите полиграфически панаири в Германия, Англия и Швейцария. Неговото производство, благодарение на новите съвременните машини, с които вече развива бизнеса си и перфектната организация, която установява, печели много почитатели и клиенти.
“През следващите десетилетия винаги бях в състояние да съм с една крачка по-напред от другите – казва Чападжиев. – Проблемите започнаха да отпадат един след друг. Можех да закупя всяка нова технология. Дневната продукция при брошурите бе в порядъка на 40 – 50 милиона екземпляра. Аз не съм по-умен от конкурентите си, но бях отдаден изцяло, с душа и сърце на бизнеса. Имах здрави връзки с най-големите и платежоспособни клиенти – автомобилните гиганти “Дженерал Моторс”, “Крайслер”, “Форд”, с най-големите търговски компании – “Сиърс”, “Монтгомери Уърлд”…”
С много усилия той се превръща в успешен бизнесмен и мултимилионер. Чап е почетен гражданин на щата Илинойс, както и на родния си град Мадан, където помага за реставрирането и изграждането на църква и джамия.
“Не съм искал да бъда богат…обичал съм парите до такава степен да мога да отида да видя това, което искам…парите ги ползвам да посрещам нуждите си, да казват той е богат – so what”, завършва бизнесмена.
