Не и в тази, която изпитвах някога към теб. Не и в тази, която събира хората до края на дните им - и в безлунните нощи, и в неслънчевите дни, в болката и в радостта, в полета и в падението.
Не и в тази, която те кара да желаеш цял живот да държиш ръцете на един човек, да заспиваш до него всяка нощ.
Тази любов, която те зарежда с желанието да го слушаш безкрайни часове, да вярваш в него и да знаеш, че и двата ви живота взети заедно няма да ви стигнат. Да жадуваш вечно прегръдките му и нищо земно да не може да ви раздели.
Онази любов, която те кара да плачеш, когато го изпращаш с дъжда, която ви закриля докато танцувате върху лунната светлина. Онази любов, за която не трябват думи, а само вдъхновение…
И когато е така - светът е само за двама. Тя е света… Любовта, за която се хвърляш в огъня, за която си готов на всичко.
Тази любов не е за хората - тя е изцяло магия… Не зная дали ти или аз ще я срещнем някога. Ти вярваш в нея? Аз не. А обичал ли си някога така?
Така че нищо да не може да спре полетът ти към този, който обичаш? Обичал ли си с тази любов? Кълнял ли си се с всички думи и във всичко? Крещял ли си от болка? Умирал ли си с мълчанието? Молил ли си се на колене да те пощадят - теб и тази любов?
Аз обичах някога така! И сега съм обречена да не мога да обичам…Никога пак така… Ала сега всичко е минало. Не вярвам в тази любов! А друга няма…
