Старецът едва слезе от колата, а в очите му блеснаха сълзи. Той се поклони и каза:
- Благодаря ти, синко.
След това бавно тръгна към старата си къща, бършейки сълзите си с ръка по пътя.
Стоях близо до автобусна спирка, където обикновено се събират такситата.
Спуснах прозореца.
- Синко, ти шофьор на такси ли си? - тихо попита той.
Извиних се на събеседника по телефона и казах:
„Не, дядо, не съм такси. Къде трябва да отидеш?
„Ами, да, недалеч оттук, около три километра“, въздъхна той.
- Седни дядо, ще те закарам.
Той седна на предната седалка и потеглихме. Старецът дишаше тежко, личеше си, че възрастта се усещаше. По пътя той каза, че всеки ден ходи до клиниката с автобус. И така всеки ден. Днес той бил задържан в клиниката и закъснял за автобуса. Чакането за следващия било твърде дълго, а ходенето пеша вече не било възможно.
Слушах го мълчаливо. Много мисли се въртяха в главата ми, но нямаше думи. Само от време на време уточнявах маршрута. Накрая стигнахме до мястото, където живееше възрастния мъж на улицата в самия край. Малката му къща с наклонен покрив едва се забелязваше зад масивните къщи.
„Точно тук, синко“, каза той. - Обърни се.
Започна да рови из чантата си, изваждайки портфейла си.
— Не дядо! — казах твърдо. - Не мога да взема пари от теб. Вече си платил за всичко в живота си.
Очите на стареца отново се напълниха със сълзи. Той излезе от колата, поклони се и каза:
- Благодаря ти, синко.
И останах да седя в колата. За него се беше погрижил 47-годишен здрав мъж, с буца в гърлото. Една мисъл се въртеше в главата ми: Държава, която се гордее с победи в спортни състезания и музикални състезания, не може да бъде здрава, ако не се грижи за своите пенсионери.
Почувствах се засрамен. Това е срам за нашата Родина.
Хора, ако можете, помагайте на възрастните хора: с една стотинка, място на опашка, превоз до вкъщи или просто им помогнете да пресекат.
Мир на вас, приятели!
