Задавяйки се от ридания, малкото момче повтори: „Непрекъснато преча на всички. Ти просто не ме давай в интерната, не ми давай, бабо, моля те. Никой не се нуждае от мен. Знам, че трябва да отидеш в болница, чух, че говориш с майка ми. Може би е по-добре да умра, бабо? ”
Безгрижното детство на Руслан продължи четири години. Тогава той имаше семейство - майка и татко. Беше му забавно и спокойно, обичаше да играе на детската площадка, да си играе с другите деца ... Татко му го слагаше на раменете си и тичаше с него из стаята, а той се смееше толкова радостно.
Помнеше всичко добре. И все пак си спомня как баща му загуби работата си и всяка вечер родителите му се караха за пари ...
"Винаги съм се притеснявал за тях, след поредната кавга се приближих до тях, погледнах в очите им, посочих с пръст и помолих: „Помирете се, моля!“. Все още не разбирах, защо не се помириха напълно?"
Един ден майката взе сина си от детската градина и каза, че сега ще живеят при баба му, нейната майка, а бащата ще живее при родителите си, защото няма пари за наем.
- Ще дойде ли татко? - питаше Руслан.
- Не се притеснявай, разбира се, ще дойде.
Отначало бащата на Руслан идваше често. Водеше го при родителите си през уикендите, където винаги му се радваха. И понякога ходеха заедно на детската площадка, строяха замъци от пясък. Един ден татко му му донесе камионче играчка-Колко му хареса само!
И тогава бащата започна да идва все по-рядко ...
- Тате, идвай по-често при мен. Липсваш ми.
- Ще опитам, но имам нова работа и изобщо нямам време.
Мина една година. Руслан не ходи на детска пет дни, защото майка й трябваше да отиде достатъчно далеч, за да работи, а баба й също работеше и те не успяха да го вземат навреме.
На този ден Руслан никой не го взе. Детството му изведнъж приключи. Учителката от групата се оплака, че трябваше да го вземе вкъщи, а той да плаче тихо под възглавницата.
Няколко седмици по-късно майка му се срещна с чичо Петър. Той така и не намери общ език с момчето. Чичо Петър не спираше да гледа часовника си и бързаше: „Да вървим по-бързо, закъсняхме“. И те си тръгнаха. Оттогава майка му го посещаваше много рядко. Той остана при баба си, както му казаха, защото беше по-близо до детската градина от дома на баба му.
Баща му скоро се ожени. Родителите му се преместили в стара вила в провинцията и оставили на баща му апартамента. Леля Светлана, новата съпруга на бащата, очакваше бебе. Руслан беше напълно непознат и нежелан на това място.
Майка му идваше, само за да остави пари. И той толкова искаше да бъде с нея! ...
Татко му го взе през уикенда. Той го научи да играе на дама. Тогава Светлана роди и посещенията на баща му престанаха. Двойката се страхуваше, че Руслан ще донесе вкъщи някоя болест от детската градина. Майка му скоро също роди момиченце.
Сега всяка седмица бабата и Руслан ходеха да помагат на майка му да се грижи за сестра му. През цялото време той се чувстваше излишен и безполезен, освен с баба си. С детска завист той наблюдаваше как майки и татковци идват в детската градина за други деца.
Децата не идваха на рождения му ден, защото баба му не можеше да организира такъв празник.
Когато отиде в първи клас, баща му дойде за половин час, поздрави Руслан и хукна обратно. Майка ми изобщо не можеше да дойде, защото сестра му беше болна. Руслан беше записан в клас с удължен ден, но той не се разстройваше, първо, защото имаше много деца от класа му, и второ, защото сега нощуваше вкъщи.
Колко хубаво е да прекараш нощта у дома! Баба му понякога повтаряше, че ако учи лошо, ще го изпрати в интернат. Руслан много се страхуваше от това, защото знаеше, че вече никой не се нуждае от него.
И сега чу баба си да говори с майка му. Лекарят препоръча на бабата да отиде на преглед. Краката й бяха подути през последните шест месеца. Руслан се притесни. Особено след като баба му попита: "И какво ще правим с Руслан?" Против съм да живее в интернат."
След това през сълзи той каза:
- Може би е по-добре да умра, бабо?
