Винаги съм помагала на сина си, смятах, че така ще е по-добре за него и семейството му. Но, очевидно, напразно.
Не ме разбирайте погрешно, обожавам внуците си. Росен е на 7 години, а Гери е на 5. Те са прекрасни, но това не са моите деца и не е нужно да прекарвам цялото си време с тях. Снаха ми всяка седмица планира почивки и забавления през уикенда, без да мисли, че и аз може да искам да си почина или дори да уредя личния си живот. Аз съм само на 57!
Моето спасение е моята работа, която, между другото, много обичам. Но наскоро, по време на вечеря, снаха ми изведнъж каза:
– Трябва да напуснеш работа, за да ни помагаш повече с децата!
- Защо е това? Още дори не съм за пенсия!
- Е, няма да е задълго. Ние трябва да работим и можеш да водиш децата по клубове. За мен е много неудобно да бягам от работа всеки ден!
- Няма да напусна!
– Мамо, не бъди егоистка! Не искаш ли да сме щастливи? - намеси се синът.
Това беше последната капка. Скарахме се и накрая реших да си върна собственото пространство. На следващия ден събрах всички и казах:
- Трябва да изнесете. Можете да оставяте децата си при мен не повече от веднъж месечно, като не забравяте да ме уведомите предварително, поне два дни предварително.
- Мамо, сериозно ли? Как е възможно това?
– Вие сте възрастни, вие сами решихте да имате деца. Това не се обсъжда. При спешен случай, разбира се, че ще помогна, но спрете да се държите нахално. Писна ми от това
– Ти просто не ни обичаш, нито нас, нито внуците си! – каза синът обидено.
Няколко дни по-късно те се изнесоха, таейки силна злоба към мен. Оттогава не сме общували. Но ми стана много по-лесно. Най-накрая мога да си почина и да продължа живота си. Дори реших да отида на среща с един стар познат и се надявам да ни се получи нещо. Но все още се тревожа за връзката си с децата си. Ще могат ли да ми простят? Наистина ли отидох твърде далеч?
