Ние приемаме за даденост дома, подкрепата на родителите, доброто образование и социалния статус. Само си представете обаче какво би било човек да израстне без повечето от тези "сигурни" неща, които дефинират детството му? Възможно ли е да станеш "някой" въпреки всичко, от което Съдбата те е лишила? Прочетете разказа на този очукан от живота мъж - сигурни сме, че ще се замислите над много неща, за които досега не сте си давали сметка:
“Не познавам родителите си.
Майка ми ме изоставила преди да навърша една година и до ден днешен нямам никакви новини за нея, а за баща си нищо не знам. Баба ми беше всичко за мен – баща, майка, родител, приятел… Тя беше тази, която ми дари безкористна любов, топлина, дом, покрив над главата. Двамата живехме в малка стара къща, в която имаше само две стаи. Баня нямахме: лятото се къпехме в една барака на двора, а зимата – в стаята. През първия ми учебен ден всички деца бяха с родителите си, хванати ръка за ръка, единствено аз бях с баба ми. Тогава все още нямах проблеми, но с времето те започнаха да зачестяват. Всичките ми съученици бяха облечени в нови дрехи, докато аз износвах стари, подарени по милост.
Но тогава това не ме интересуваше и с широка усмивка пристъпих училищния двор. След няколко дни забелязах, че съучениците ми ме избягват. От малки бяха невъзпитани и арогантни деца. Изолираха ме и в час стоях сам, обикновено на последния чин. Но най-лошото беше, че и учителите ме пренебрегваха. В обедната почивка всички си купуваха закуски, само аз си вадех от раницата това, което баба ми беше приготвила.
Работих като строител. Носех тухли, бърках гипс. Бях все още дете, но се стараех да помагам колкото мога у дома. Тогава бях на 18 години и през тези години си намерих приятел. Но не обикновен, а приятел за цял живот. Двамата с него работехме на къщата, която родителите му строяха. За да не се шляе по улиците, баща му го изпращаше да ми помага. Приятелят ми беше от богато семейство, а аз нямах дори родители. И така се сприятелихме. Той казваше, че него го избягват, защото е дете на богати хора, а мен ме избягваха, защото нямах семейство и бях беден. Макар и от различни светове, двамата много си приличахме.
Но тогава това не ме интересуваше и с широка усмивка пристъпих училищния двор. След няколко дни забелязах, че съучениците ми ме избягват. От малки бяха невъзпитани и арогантни деца. Изолираха ме и в час стоях сам, обикновено на последния чин. Но най-лошото беше, че и учителите ме пренебрегваха. В обедната почивка всички си купуваха закуски, само аз си вадех от раницата това, което баба ми беше приготвила.
И тези арогантни същества ме сочеха с пръст, смеейки се в лицето ми.
На родителските срещи ходеше баба. Тя толкова се гордееше с мен. Стоеше там, подпряна на последния чин. Милата ми баба упорито ме учеше как да бъда достоен човек. Аз нямах приятели – тя беше моят другар. И така до осми клас, когато дойде време да постъпя в гимназията. По това време не беше задължително да имаш средно образование, а и аз гледах с черни краски на живота, но баба положи всички усилия и ме убеди, че се налага да продължа образованието си. Записах се да уча във вечерната гимназия. Трябваше да започна работа, защото баба ми взимаше малка пенсия и за да оцелеем, се налагаше да чисти чуждите къщи.
Работих като строител. Носех тухли, бърках гипс. Бях все още дете, но се стараех да помагам колкото мога у дома. Тогава бях на 18 години и през тези години си намерих приятел. Но не обикновен, а приятел за цял живот. Двамата с него работехме на къщата, която родителите му строяха. За да не се шляе по улиците, баща му го изпращаше да ми помага. Приятелят ми беше от богато семейство, а аз нямах дори родители. И така се сприятелихме. Той казваше, че него го избягват, защото е дете на богати хора, а мен ме избягваха, защото нямах семейство и бях беден. Макар и от различни светове, двамата много си приличахме.
Когато той се ожени, аз му кумувах на сватбата.
Днес съм полицай. На мястото на старата къща, където живеехме с баба ми, вече покойница, построих нова къща. Не е голяма, но е достатъчна за мен, жена ми и децата. Ако знаете колко много обичам децата си. Колко любов им дарявам. Спокойно мога да кажа, че имат най-добрия баща на света. От моята уста никога не са излизали думите „мама или татко“. Нямах майка и баща. Но децата ми имат. Някои хора си припомнят с усмивка приятните спомени от детството. Но не и аз. Ако само можех да изтрия тези години. Години на мъка и унижения. Понякога се чудя как може да има толкова много злоба, гняв и омраза при децата. За съжаление моите съученици направиха всичко възможно, за да направят още по-труден и без това тежкия ми живот.“
Редактор: Петя Иванова
Новини
Новини
Мода
Мода
Звезди
Звезди
Начин на живот
Начин на живот
Диети
Диети
Красота
Красота
още
Любов
Любов
Здраве
Здраве
Родители
Родители
Коментари
