Сякаш беше в друг живот, когато извиках на мама и баба в кухнята "Познайте! Избраха ме в отбора по бадминтон." А баба каза "И аз играех в местния отбор. Наследила си моите гени" Права беше.
Един ден попитах баба за нещо, което ме притесняваше от известно време. "Имала ли си някога травма, която да кара крака ти да се чувства, сякаш го опъват до скъсване?" Тя ме изгледа озадачено. "Защо?" "Защото от известно време имам такова усещане в десния си крак. Сякаш ми забиват игли." Болката се усилваше, докато накрая, на един мач по бадминтон, не се свлякох на земята. Опитах се да стана, но не успях. Изпратиха ме в болница за изследвания.
Докато чакахме резултатите стомахът ми беше на топка. "Кейти, имам лоши новини," каза лекарят. "Имаш прогресивно заболяване на дисковете, Което означава, че гръбначният ти стълб не работи ефективно. И заради това те боли крака. Това е рядко заболяване и обикновено се среща при възрастните хора." Аз просто стоях и го гледах. Не можех да проумея какво става. Бях болна от нещо, което обикновено покосява възрастните хора? Но аз бях само на 15! Мама беше толкова шокирана, колкото и аз. "Какво може да се направи?" попита тя лекаря. "Не можем да направим много, за да подобрим гръбначния стълб. Но можем да се опитаме да спрем нещата да се влошат."
В следващите месеци нещата се влошаваха. Постоянно ме болеше, кракът ми едва се движеше, а най-лошото беше, че не ми даваха да спортувам. Което пречупи вярата ми. А без нея бях изгубена. И се впуснах във физиотерапия, опитвах се да запазя положителната си нагласа. Годините минаваха. Взех си всички изпити и започнах да уча право. Тогава ми направиха операция на гръбначния стълб. Когато излязох от упойката... От болката ми се искаше да вия! Сякаш в гръбнака ми имаше забит нож, а краката ми нещо ги изгаряше.
Не усещах земята под краката си, само болката. Опитах да се изправя. Нищо. Опитвах да сдържам сълзите си, но напразно. Какво стана? Операцията нямаше усложнения - просто не се беше получила както лекарите бяха очаквали. Сега кракът ми беше по-зле, въобще не можех да ходя, не можех да стана от леглото или да отида до тоалетната. Чувствах се съвсем безпомощна. Вече имах нужда от патерици и инвалиден стол. Опитвах да се шегувам с това. Казвах на баба, че вече е по-бърза от мен - но вътре ми идваше да вия.
Минаха шест месеца. Можех да направя една стъпка. После мина година. Още няколко стъпки. Приятелите ми бяха студенти, бяха независими, забавляваха се, а аз бях в инвалидния стол, вземах болкоуспокояващи всеки ден. И после, по ирония на съдбата, на баба й поставиха същата диагноза. "Казах ти, че сме с еднакви гени!", усмихна ми се тя. "Но това няма да ме спре." Гледах я какво прави и се замислих. Тя беше борец. И имаше право. Единственият начин да се справиш, е като запазиш положителната си нагласа. И си обещах да съм повече като нея и да живея. Започнах да се срещам с други хора с подобни проблеми. С някои сме приятели. Като Джема. Един ден тя ми каза "Знаеш ли какво? Можеш да си модел. Изглеждаш страхотно." "Да, бе, как пък не." Да съм с положителна нагласа, не значи, че съм страхотна. Но Джема настояваше да ме снима и накрая се съгласих. После ме попита дали може да публикува снимките и аз се съгласих без да очаквам нищо. Докато един ден телефонът ми не иззвъня.
"Кейти, професионална фотографка е видяла снимките ти и иска да й позираш." Какво?! След няколко дни мама ме заведе в студиото. В началото много се притеснявах, но после се смеех спокойно. Сложиха ми нещо блестящо на лицето. "Изглеждаш невероятно", каза ми фотографката. И като се погледнах в огледалото се почувствах невероятно. От години не се бях чувствала така. Скоро започнаха да ми се обаждат други фотографи. Един предложи да се свържа с Различни модели, група, която промотира различната красота. "Не мисля, че ще ме вземат", казах на Джема. "Ами, обади им се и ще разбереш." Така и направих. И познайте какво стана - казаха, че ме искат. И сега обикалям страната и се снимам.
Имаше снимки в Лондон, в една спортна зала, специално направена за хора в неравностойно положение. Като влязох, ахнах. Там хората наистина можеха да спортуват - баскетбол в инвалидни колички, волейбол, плуване. Бях много развълнувана. Не знаех, че има такива места. И вече искам да направя толкова много неща. Болката няма да изчезне и винаги ще ми е трудно да се движа. Но искам да завърша право и да помагам на хора в неравностойно положение. И да продължа да съм модел. И да намеря начин отново да играя бадминтон. Както казва баба - няма да позволя на това да ме спре да живея.
