На 15 април в Бургас ще бъде представен първият биографичен филм за Петя Дубарова "А имах толкоз много да ви кажа...".
С това къща-музей "Петя Дубарова" ще отбележи своя 20-годишен юбилей.
Новината за това събитие ни напомни за прекрасната, талантлива, писателка, останала завинаги на 17, но надживяла много с мъдростта и безсмъртните, вечни думи в своята поезия!
Силни следи, които могат да бъдат оставени само от творчество и личност като тази на Петя.
А който има сетивата, да усети, мисълта и душата да разбере и осмисли онова, което е казала с безценната си поезия!
Да си припомним поне две прекрасни нейни стихотворения!
Разхождах се по спящата алея
във царството на размислите свои
и Вечер благородна като фея
прегръщаше ме в своите покои.
Над мене като резен бял от диня
увисваше прималиво луната
и тази вечер беше синя, синя,
на звуци и на цветове богата.
Но както крачех в тишината гъста,
зад мен долитна някой, тихо седна
и някой ме погали с хладни пръсти,
обърнах се нататък и погледнах.
И чудо... беше кацнал тъй безшумен,
до мен довлякъл беше своя шатър
с издути бузи и добър, и румен,
до мене беше кацнал Вятър.
"Аз идвам отдалече - тъй прошепна -
и моята родина е прекрасна,
земята моя е великолепна,
със синя нощ и утрин чиста, ясна.
Там няма зима, винаги е лято
и вечна е ваканцията лятна,
от нея няма, няма по-богата,
по-хубава, по-свежа, благодатна.
Там хиляди блестящи портокали
търкалят се безгрижно по земята,
лимони златни, чудно заблестяли,
търкулват се в ръцете на децата.
Морето не е никога зелено
и бури в него никога на вият,
то има цвят на облаци червени
и дивни брегове вълните мият.
Дърветата са винаги зелени,
цветя добри навсякъде се пукат
и залезите пурпурночервени
прекрасно над страната дивна рукват.
Ела, о, мило, хубаво момиче,
хвани се ти за дрехата ми бяла,
в света най-бързо аз от всички тичам
да идем в страната засияла!"
Аз бях готова мигом да се метна
и с вятъра да литнем над морета,
пред мен желаех в този миг да светне
нечуваната приказна планета.
Но моята звезда над мен блестеше
и гледаше ме, звезден дъх прибрала,
морето свойта песен спряло беше
и музиката нощна беше спряла.
И яворът ръцете си протегна
съвсем като човек и мен загледа,
на рамото ми тишина натегна,
зарадвана от своята победа.
Луната изпитателно надвисна,
загледа ме, дъха си бял стаила,
и Вятър не посмя да свисне,
о, всяка нота беше се прикрила!
"От моята родина не познавам
по-хубава, по-пъстра, по-богата,
тя може да не е така голяма,
но тука най-щастливи са децата!
Какво, че тука няма портокали,
какво, че няма дъхави лимони,
нима децата там далеч са яли
и ябълки – по-сладки от бонбони?!
Нима и грозде с шепи те са брали
и дюли на полици са редили?
В училище нима са те четяли,
изпълнени със радост и със сили..."
И цялата природа заговори
и вятърът отнякъде повея,
но мигом тъмнината се разтвори,
вълшебникът загуби се във нея.
След миг аз пак по спящата алея
заета пак от размислите свои
разхождах се, а Вечер като фея
прегръщаше ме в своите покои.
ЗАВИСТ
Тези, които завиждат, се в болни превръщат,
те от завиждане своите нерви рушат;
тези, които завиждат, се винаги мръщят
дето успех е проправил към някого път.
Много успехи в живота и много победи,
с тях неотлъчно се движи и злобата зла,
радват се всички и все някой с яд ще погледа,
топлата радост на друг щом е дала крила.
Тези, които завиждат, се в болни превръщат -
всичко човешко, завиждат ли, лудо рушат,
чистите мисли и здраве, добро се не връщат,
злоба и завист в сърцето проправят ли път.
20.12. 1974 г.
