Никога не съм искала да ходя в чужбина да работя. Сестра ми дълго време се опитваше да ме убеди, защото постоянно вземах пари назаем от нея и не можех да се справя сама.
"Докато седиш тук, ще си останеш бедна."
„Страхувам се, че ще загубя съпруга си и няма да видя дъщеря си да расте!“
- Да, само ще ти благодарят! Виж къщата, която построих за себе си, двора, който озелених.
В крайна сметка реших да тръгна. Сестра ми ми помогна да си намеря работа и скоро започнах да печеля пари. Работата беше тежка, но заплащането беше добро. Първите две години изобщо не се прибрах. Но когато дъщеря ми ставаше абитуриентка, реших да я изненадам. Появих се без предупреждение. И какво видях? Друга жена вече отговаряше за собствената ми къща. Съпругът ми беше намерил заместничка, а аз му пращах пари за ремонт! Колко бях наивна... Тогава разбрах, че любовницата му е бременна, а бившият ми на 45 пак ще става баща.
Без повече колебания се върнах в Италия, като реших да не се връщам отново. Желанието да се прибера у дома изчезна. Бях ядосана и на дъщеря ми, защото не ми беше казала нищо. Въпреки че тогава беше само на 17 години и може би не разбираше всичко.
Реших да спечеля пари за жилище за нея и себе си, а също и за нейното образование. Планирах да купя два апартамента в съседство. Въпреки че цял живот мечтаех за къща, защото бях свикнала да живея със собствен двор.
Постепенно дъщерята завърши обучението си, срещна човек и скоро решиха да се оженят. Пак се върнах. Харесах зет си. Дадох им ключовете от апартамента и ги помолих сами да си търсят жилище. Аз постоянно помагах с пари и изпращах подаръци. Когато се роди внукът ми, това беше най-щастливият ден за всички нас.
Минаха няколко години. Младежите ми купиха едностаен апартамент и го дадоха под наем, като взимаха парите за себе си. Нямах нищо против.
Сега съм на 55 години. Въпреки че не съм толкова възрастна, се чувствам като на 70. Ужасно съм уморена. През последните две години мечтаех да се върна у дома. Италия никога не се превърна в мой дом. Един ден признах на дъщеря си това. Тя поиска да изчакам още една година, като каза, че ситуацията в страната е нестабилна. Но преди няколко месеца отговорът й се промени.
- Мамо, ела при нас! Спри да работиш, време е да живееш за себе си.
Аз се съгласих. Пристигнах и тя каза, че ще трябва да живея при тях, докато наемателите се изнесат в края на месеца. Беше страхотна възможност да бъда с внуците. И тогава дойде денят на преместването. Зет ми ми натовари нещата и потеглихме.
— Апартаментът не е ли наблизо? – попитах.
„Пеша около 20 минути”, отговорил зетят.
„О, мислех, че е много близо“, бях малко разстроена.
Но изведнъж пристигнахме в малка къща. Спретната и модерна, усещаше се уют. Зетят спря и тогава дъщеря ми каза:
- Мамо, знам, че винаги си мечтала за дом. Нека наемателите продължат да живеят в апартамента, ще имаш допълнителен доход от него. И ние с децата често ще идваме при теб и ще играем на двора.
— С какви пари купихте къщата?
„Съпругът ми имаше този парцел и сам построи къщата. Малка е, само две стаи, но кухнята е просторна, може да бъде като всекидневна. Има всички удобства!
- Но е скъпо...
„Спестихме парите, които изпращаше, плюс платихме ипотеката на апартамента.“ Може да се каже, че къщата е построена с твои средства.
Не можах да сдържа сълзите си. Беше напълно неочаквано. Накрая тя добави:
- Прости ми, мамо! Разбрах през какво трябваше да минеш. Тогава баща ми заповяда да мълча и да не се меся, така че се подчиних.
- Дъще, отдавна съм ти простила!
Стояхме прегърнати и плачехме. Сега съм най-щастливата баба на света. Най-накрая разбрах защо ме помоли да не бързам обратно. Ремонтирали къщата. Днес те често оставят децата си при мен. В двора направихме люлка и къщичка. Дори си намерих малка почасова работа, за да не седя без работа. Намерих и приятел. Кой знае, може би не е късно да започнем всичко отначало?