Полицай Паркър беше видял някои наистина трудни дни като дете и израсна, за да стане успешен полицай. Един ден той намира снимката си от детството в купчина досиета на изчезнали деца и тя разкрива неща от миналото му, които никога не си е представял.
Полицай Паркър отпи глътка черно кафе от хартиената чаша, докато седеше зад бюрото и препрочиташе папките по случая.
— Пак ли прекара цяла нощ? По-добре се поглеждай в огледалото от време на време, приятелю.
— Труден случай, човече. — въздъхна полицай Паркър, хвърляйки папката на бюрото си. — Не съм сигурен кой лъже. И познай какво? Прегледах изявленията им десет пъти. Икономката им ли е? Децата? Всички ли са участвали заедно?
— Е, все още имаме малко време за това. Искаш ли да вземем една бърза закуска? Жена ми спеше, така че не съм закусвал.
— Ти черпиш? — попита полицай Паркър.
— Така изглежда. — усмихна се полицай Рийс. — Но кафето е за твоя сметка!
И така, двамата отидоха надолу по улицата до старото кафене, взеха двоен сандвич с пилешко и малко кафе и се върнаха в участъка, за да прегледат досиетата. И двамата работеха по дело за убийството на бизнесмен милионер и съпругата му.
Докато полицаите Рийс и Паркър обсъждаха досиетата по случая, на полицай Паркър му хрумна нещо.
— Вярвам, че подобен случай е имало в началото на 2000-те. — каза той. — Те бяха затворили случая, защото имаха само косвени доказателства. Недопустими в съда.
— И аз си го спомних, — добави полицай Рийс — затова помолих Чад да вземе старите досиета от склада. Между другото, нека извикаме икономката за разпит отново. Прочети показанията й. Тя няма алиби след 23:00 тази нощ. Твърди, че е спала, но кой знае?
— Прав си. — каза полицай Паркър. — Хей, Чад! Тук!
Чад донесе досиетата и полицай Паркър извади досието на Синтия Р., изчезнала през 2001 г.
Докато търсеха възможни улики този ден, полицай Паркър случайно се натъкна и на купчина досиета на изчезнали деца. Той отвори една от тези папки от любопитство, за да види дали съдържа информация за случая на Синтия и беше изненадан да намери снимката си от детството вътре.
— Господи! Сигурно халюцинирам! — прошепна той под носа си.
— Какво не е наред? — попита полицай Рийс.
— Чудя се какво прави снимката ми тук. — каза полицай Паркър с несериозен тон. — Чакай, има ли и доклад? — Той внезапно стана сериозен.
Полицай Паркър прочете досието си и зарови лице в ръцете си.
— Не мога да повярвам, че това се случва с мен! Обявили са ме за изчезнал, Рийс. Можеш ли да повярваш?
— Така ли? — попита той. — Кой е подал доклада?
Полицай Паркър затвори досието си и го напъха в чекмеджето си.
— Майка ми — каза той. — Тя го е подала. Ще го разгледам по-късно. Нека да приключим със случая на Синтия Р. засега.
— Чакай, майка ти…
— Точно така, тя. Тя никога не се интересуваше от мен и аз избягах от къщи. Бла, бла, тъжна история… Странно, тя е съобщила, че съм изчезнал. Каква странна жена! Може би просто ще върна тази папка обратно!
Но онази вечер, когато полицай Паркър беше сам в участъка и отново работеше до късно, той извади папката от чекмеджето си и я прочете отново. Той въздъхна отчаяно, когато видя името на майка си там.
Силвия беше много неща, но не беше майка. Тя изобщо нямаше майчински инстинкт. Така че, когато полицай Паркър беше малко момче, баба му се грижеше за него. Баба Дороти беше всичко за него.
Но когато той навърши 10 години, тя почина и Силвия беше единствената, която му остана. Една вечер Силвия се прибира пияна с поредния непознат мъж и същата вечер полицай Паркър реши, че не иска да остава повече с нея. Никога не й пукаше за него и всичко, което правеше, беше да води нови мъже у дома всеки път, когато беше пияна.
Така че той просто избяга от този объркан живот. Просеше по улиците като дете, работеше на половин работен ден в закусвални и спеше по паркинги, но никога не се върна при Силвия.
Години по-късно, когато сбъдна мечтата си да стане полицай и да служи на хората, той изобщо не помисли да се върне при нея. Нито веднъж. Беше изоставил нея и мрачното си детство зад гърба си.
— Не знам защо изобщо би съобщила, че съм изчезнал, когато не й пукаше? — въздъхна полицай Паркър. — Това е лудост!
Въпреки че не искаше да го направи, полицай Паркър реши да намери Силвия. Меко казано, той я мразеше. Но се нуждаеше от отговори.
***
6 месеца по-късно…
Полицай Паркър си взе отпуск от работа, след като разреши случая с убийството на милионера, за да проследи Силвия, но едва успя.
— Тя вече трябва да е мъртва, доколкото знам. — каза той на полицай Рийс по време на разговора. — Минаха години, Рийс, и тя не беше в най-добро здраве.
— Ами онзи информатор? — попита полицай Рийс. — Каза, че знае мотела, в който работи майка ти.
— Той е последният лъч надежда в това мрачно търсене. Чудя се дали това ще доведе до нещо… Честно казано, ще спра да я търся, ако това не даде никакви резултати. Ще го направя.
— Развесели се, пич. Да изчакаме съобщение от него. Ами ако той я проследи?
— Не знам. — каза полицай Паркър. — Наистина. Може би не трябваше да започвам това.
Тази нощ полицай Паркър не мигна. Всеки път, когато затвореше очи, замъгленото лице на Силвия проблясваше пред очите му. Накрая той стана и седна на лаптопа си, проверявайки дали информаторът му е изпратил някаква информация.
Когато провери имейла си онази вечер, очите на полицай Паркър се разшириха от шок. Според информатора Сливия беше жива, но това не беше всичко. Полицай Паркър имаше седем братя и сестри и нямаше представа за това.
Човекът му беше изпратил адреса на Силвия и полицай Паркър напусна дома си веднага, за да кара чак до града, където живееше Силвия.
***
Около 6 часа сутринта полицай Паркър почука на вратата на Силвия и крехка жена отвори. Тя не беше много стара, но беше слаба и говореше много тихо.
— Мамо? — попита полицай Паркър, като я погледна. — Това наистина ли си ти?
Ръката на Силвия се приближи до устата й.
— Дарнел? — тя попита. — Това ли е… Исусе! — Тя разтвори ръце около него и започна да плаче.
Полицай Паркър искаше да я прегърне, но не го направи.
— Може ли да вляза? — попита той, сдържайки сълзите си.
— О, да, да! — възкликна тя, изтривайки сълзите си. — Това е твоята къща. Можеш да идваш тук, когато пожелаеш.
Полицай Паркър забеляза, че къщата й беше чиста, за разлика от неговите детски дни, и имаше стена, облицована със снимки – на Силвия, усмихната със седемте му предполагаеми братя и сестри, и тези братя и сестри, които се усмихват един на друг.
— Изглежда, че имам братя и сестри. — каза той, докато седеше на дивана. — Сега работя като полицай и разбрах, че имам голямо семейство.
Тя наля две чаши чай и ги занесе на масата.
— Знаеш. — каза тя. — Взех ги при себе си. Те не са твои биологични братя и сестри, но да… те все пак са, в известен смисъл, твои братя и сестри.
— Съжалявам, Дарнел. Бях лоша майка, нали? — тя каза. — Не успях да се погрижа за теб, когато трябваше, и ти беше принуден да ме напуснеш.
— Защо си подала доклад, че съм изчезнал? Имай предвид, че имам добър живот и нямам нужда от теб. Но имам нужда от отговорите си.
— Можем ли просто да кажем, че се почувствах виновна? — попита тя, движейки показалеца си по ръба на чашата си. — След като си тръгна, ми липсваше. Може да се каже, че се промених. Известно време бях доброволец в църквата, надявайки се да изкупя греховете си. Там срещнах седем деца, нуждаещи се от любящ дом, и ги приех. Те ми помогнаха да преодолея скръбта, че те нямаше, но продължих да те търся, докато онези служители не обявиха случая ти за приключен.
Полицай Паркър въздъхна.
— Никога не съм очаквал да те видя променена. — каза той. — След като татко почина, е, не знам… всичко това все още ми е трудно да го преценя.
— Не бързай. — каза тя. — Не те моля да ми простиш, но наистина бих била благодарна, ако го направиш. Тогава не можех да те имам като син, но искам да компенсираме изгубеното време заедно. Наистина.
И добре, докато на полицай Паркър му трябваше известно време, той реши да прости на майка си и прегърна нея и седемте си братя и сестри. Най-после намери семейство, макар и късно в живота си и това му беше достатъчно.
