Преди седмица съседката ми навърши 90 години. Не мога да кажа, че сме твърде близки, но все пак не сме непознати.
Естествено, никой не ме покани на празник, защото обикновено хората на нейната възраст не празнуват, но тогава вече знаех, че със сигурност ще отида при баба Катя, за да я поздравя. Тя живееше сама, съпругът й почина, а децата й живееха в други градове. Реших да дойда по-късно, за да отпразнува възрастната дама първо годишнината си с децата си, защото те се виждат много рядко - така ми каза.
Ето защо, когато дойдох при нея бях учудена. Къщата беше почистена, усещаше се ароматът на приготвените ястия, а бабата седеше тихо на един фотьойл и гледаше телевизия. „Вероятно всички вече са си тръгнали“, помислих си тогава, но самата аз не повярвах, защото щях да забележа коли по улицата. Когато възрастната дама ме забеляза, тя се усмихна. Ясно беше, че се радва, че съм пристигнала и поне някой е дошъл да я поздрави. Забелязах, че очите й блестяха от сълзи. Тогава разбрах, че аз съм първата, който е дошла да я поздрави.
Много ми стана жал за баба Катя, затова реших да остана за по-дълго. По подредената маса си личеше, че очаква още много гости. Седяхме и говорихме, почерпи ме, а след това разбрах, че никой от децата и внуците дори не й се обадил да я поздрави за годишнината. Не знаех какво да кажа, толкова ми беше жал за нея и беше ясно, че тя едва се сдържа да не заплаче.
Опитах се да успокоя баба Катя, но беше ясно, че я боли сърцето. Тази нощ почти не спах. Все се опитвах да разбера как може да си толкова зает през уикенда, за да не поздравиш майка си и баба си за рождения им ден.
Винаги помнете за родителите си, посещавайте ги по-често, защото те ви очакват!
Превод и снимка: dsen.ru
