Когато почине член от семейството, обикновено се опитваме да пощадим онези, чиито чувства са най-уязвими - децата. Въпросът дали децата трябва да присъстват на погребения може би е измъчвал и вас.
Трябва ли децата да ходят на погребения?
„Църквата е мислила по този въпрос, но няма конкретен отговор. Всеки в дома си трябва да се съобразява с възрастта на детето и дали децата са готови за това. Може ли присъствието на погребението да ги утеши допълнително или да задълбочи скръбта им? Като свещеник не смятам, че има долна граница, която трябва да поставим от четири, шест или десет години, но помислете за това лично и индивидуално, каза свещеник Борислав Петрич.
Той не вижда проблем в това децата постепенно да се подготвят за темата „смърт“ като неразделна част от живота, напротив, смята, че това е задължение на всеки родител.
„Моят опит в енорията е такъв, че децата често са много по-зрели, по-отговорни, по-независими, по-сериозни и по всякакъв начин по-готови от възрастните да се занимават с подобни теми. В собствения си дом ми се е налагало да отговарям на подобни въпроси и всеки път съм положително изненадан колко охотно децата ми или техните връстници говорят на тема „смърт“.
Не виждам проблем да подготвим децата, че смъртта е част от живота, ние сме длъжни като родители, но и като църква постепенно да ги подготвим. Съзнателно трябва да ги водим на гробища, погребения, служби... за да се изправят и сами да си отговорят на подобни въпроси.
Психологът Драгана Иванович е съгласна с твърдението, че с децата трябва да се говори за смъртта, но според възрастта им.
– Трябва да говорим с тях на тази тема, защото смъртта е част от живота. Няма правила, които трябва да спазваме. Понякога смъртта на близък член на семейството се крие от децата и така се допуска грешка. В практиката съм имала случаи, когато на деца са казвали, че някой от семейството е на път, а не че е починал.
Тогава децата научават за смъртта на близък човек не от своите близки, а от други хора и преживяват шок и травма. Тази травма е дори по-голяма, отколкото ако веднага им кажат, че някой е починал. Това могат да бъдат големи травми, когато става въпрос за загуба.
Тя подчертава, че към всяко дете трябва да се подхожда индивидуално.
- Всичко зависи от преценката на родителите как ще разговарят с детето и по какъв начин ще го подготвят. Важно е и какво отношение има родителят към смъртта, към погребенията, какви са неговите убеждения. Колкото и малки да са децата, те забелязват и възприемат всичко, така че нищо не можете да скриете от тях. Трябва да се говори с тях по прост начин, защото децата не са си изградили абстрактно мислене. Говорете просто, но винаги искрено.
.jpg)
От друга страна, Петрич изрази мнение, че родителите не трябва да мълчат за толкова важни неща, защото това създава несигурност и недоверие сред децата.
- Ако родителите премълчат нещо, децата ще си помислят, че е нещо опасно. Те ще си помислят: „Щом мама и татко не говорят за това, това е нещо ужасно“. Детските сълзи също не бива да се потискат. Нека плачат, ако са тъжни. Любовта е единственото мерило в църквата и в живота.
Ако усещането е, че децата трябва да присъстват на погребението от любов към починалия - тогава това е добро решение. И трябва да сме повече като деца – безгрижни и радостни, каза свещеникът по телевизия К1.
Накрая психологът Иванович обясни как децата преживяват смъртта.
– Темата за смъртта не може да се избегне, защото детето ще види умряло животно, домашен любимец, ще чуе по новините, че някой е умрял. Като са по-малки, на три-четири години, си мислят, че този някой ще се върне. Следващото ниво, когато са малко по-големи, е да осъзнаят, че смъртта е окончателна, но не я приемат лично, често си мислят, че човекът е станал ангел.
На около десет години те осъзнават какво е загуба и че този човек никога няма да се върне. Това са етапи на развитие и етапи на разсъждение и мислене. С децата можете и трябва да говорите за всичко, но трябва да коригирате начина, по който го правите, така че те да ви разбират. Кажете истината и бъдете честни – съветва той.
