За подобни истории обикновено четем в чуждестранната преса или пък се превръщат в плодотворен източник на някой холивудски сценарий. Тази история обаче си е чисто българска, при това - 100% истина.
50-годишната днес Атанаска Косева започнала да търси истинските си родители, след като научила тежка диагноза за себе си - оказва се, че майка й е починала от рак.
"Докато издирваш документи и сведения, минаваш през деветте кръга на ада, но си струва - хората не трябва да се отказват", казва Атанаска.
Защо трябва да се улесни разкриването на тайната на осиновяването
Тайната на осиновяването вече 60 г.
Тя нанася не само психологически травми на хората, но ги лишава от това да знаят имат ли генетични заболявания. Не са малко и случаите на кръвосмешение.
За да улесни разкриването на тайната и да се облекчат процедурите, от ПП-ДБ и ГЕРБ внесоха поправки в Семейния кодекс.
Атанаска е една от малцината, минали през цедката на институциите, за да разкрие истината за себе си и корените си.
Тя е родена зад бара на хотел “Кубан” в Слънчев бряг. Буквално така е записано в документите, за чието разсекретяване жената се е борила дълго.
Майка криела бременността си, казвала, че е понапълняла, но истината лъснала на 13 юни 1973-а, когато контракциите започнали. Жената била в 7-ия месец и родила момиченце с тегло от едва 1,1 кг.
Колегите извикали медицински екипи, които закарали детето в Окръжната болница в Бургас, а родилката – в Поморие. После майката не е търсила детето си.
Според свидетелите на раждането лекарите казали, че бебето е починало. Дали е така, 50-годишната сега Атанаска Косева никога няма да научи.
Тя обаче вече е наясно с произхода си, изчела е досието по оставянето си в дом и осиновяването, но там липсва пълномощно от майката, че дава право на държавата да
търси родителите на дъщеря й. Истинските майка и баща са починали отдавна, много преди тя да разбере кои са, затова пъзелът няма как да бъде сглобен докрай.
Първоначално жената е записана с името Димитрина, осиновителите я кръщават Атанаска. Взимат я на месеци – в края на декември 1973 г. Израства в Бургас, там се омъжва, но от много години живее в Пловдив, защото съпругът е военен и преместен на работа в авиобаза Граф Игнатиево.
Атанаска Косева научава, че е осиновена от съученик, когато е на 12 години. “Каза ми, че колкото и да ме обича баща ми, не ми е истински родител. Ударих го с юмрук с такава сила, че му счупих зъби. Той ми отвърна и се наложи да ме превързват и да ме шият, а на него после му слагаха коронки”, описва тази случка Косева пред “24 часа”.
Прибрала се вкъщи много тъжна, мислела, че животът е свършил. Вечерта, когато баща се върнал от работа, се обадила класната и разказала какво се е случило. Обяснила, че едва са разтървали децата. Изненадата била голяма, тъй като момичето не е проявявало агресия до този момент.
“Баща ми ме заведе в дома на момчето, с родителите му бяха приятели. Ние не казвахме защо сме се скарали, но ни направиха очна ставка и малко по Макаренко, малко с благи приказки си признахме.
Като чу, баща ми ме гушна и ме прибра вкъщи. За съжаление, това костваше едно дългогодишно мъжко приятелство между двамата бащи. Но ние с момчето си запазихме отношенията и сме близки и до днес”, казва жената.
И в този, и в още много дни и години след него Атанаска разпитвала осиновителите си кои са истинските родители. Отговаряли, че не е важно кой я е родил, а кой се грижи за нея.
Понякога разказвали, че майка била стюардеса на 18 години, а баща е загинал при голяма авария в Химическия комбинат в Бургас.
“Сега, с този акъл, няма как да повярвам, че едно момиче на 18 е можело да бъде стюардеса в онези времена. Но и тогава ми се струваше съмнително.
Осиновените хора сме толкова лъгани, че развиваме безпогрешен усет кога се казва истината и кога – не. Много трудно, почти невъзможно е да ме излъжеш”, твърди Атанаска Косева.
Преди да стигне до поне част от истината за произхода си, минали 33 години от момента, в който научила за осиновяването, докато с адвокат Жанета Бюйлекова спечелят делото в Апелативния съд в Бургас да разсекретят документите чак в края на 2018 г.
“Изоставено и осиновено дете знае това, чувства го подсъзнателно, без дори да може да го формулира. Това оставя белег за цял живот, държи го нащрек спрямо родители и близки и много често осиновените не успяват да изградят приятелства в живота си, водени от подсъзнателния страх, че отново ще бъдат изоставени”, споделя жената.
И добавя, че се е чувствала не на място от съвсем мъничка, макар родителите да я гледали много добре.
“Баща ми даваше всичко за мен. Благодарение на него се справям по-добре от мъж във всяка мъжка работа. Затова обичам толкова много техниката и колите”, разказва жената, която днес работи в автосалон. Но твърди, че роднините на осиновителите никога не приемат чуждите деца.
Вече не помни каква точно беля е направила в детството, но и досега в главата отеква една реплика на нейната леля към майка : “Какво очакваш от едно осиновено дете?”.
Атанаска не можела да се откаже да търси истината за произхода си заради тежки диагнози – два пъти се е преборила с онкологични заболявания, а и двете дъщери имали здравословни проблеми.
“В такива случаи е много важно лекарите да знаят дали човек има наследствена обремененост. Така се и оказа при мен, истинската ми майка е починала от рак. Аз имам 2 години по-голяма сестра, 10 години след мен майка ми е родила и момче, което се удавя на плажа в Бургас на 7-8 г. Вероятно това е отключило заболяването и тя се е предала”, предполага Атанаска.
След като изчела документите, установила, че има сестра, която живее в Ахелой. Намерила я и жената, която също се казва Димитрина, казала: “Винаги съм знаела, че имам сестра, но никой не ми вярваше!”.
Двете седнали на кафе и Атанаска показала документите. Сега се виждат понякога, честитят си празници, но загубените години трудно може да бъдат наваксани. Роднините на майка не искат да контактуват с Атанаска, научила е само, че вуйчо е Иван Ванев, авторът на текста на “Бургаски вечери”, но и той е починал.
“Вече съм спокойна, защото знам коя съм, знам от какви болести да се пазя, защото най-сетне съм наясно с наследствеността си. Тайната на осиновяването трябва да падне дори само заради това, че човек има право да знае към какви заболявания е предразположен. Повярвайте ми, че когато издирвах родителите си, не търсех второ семейство, страхът от изоставяне не се забравя”, категорична е Атанаска.
Тя е омъжена щастливо, има 2 големи дъщери, а вече и внуче, но този подсъзнателен ужас не я напуска.
Изтъква и още един аргумент защо не трябва да има секретност в такива случаи – опасността човек да установи интимна връзка с роднина.
“Съзнателно търсех по-голям от мен мъж и съпругът ми е с 8 години по-възрастен. И си мисля, че никак не е невероятно синовете на сестра ми, които са на годините на моите момичета, да се бяха запознали с тях, без да знаят, че са братовчеди, особено ако бяхме останали в Бургас.
Това не е измислен, а много реален риск”, убедена е Атанаска.
И съветва осиновените да не се отказват да търсят истината за себе си, макар че е много трудно.
“Институциите те пращат за всички видове зелен хайвер – архивите били изгорели при пожар, били наводнени, какво ли не. Минаваш през деветте кръга на ада. Но си струва”, убедена е тя.
И още членува в групата във фейсбук, в която деца и родители се търсят. За да помогне с каквото може като човек, преборил грижливо пазената тайна.
