Години наред носех дълбоко вкоренен срам от родителите си. Между увреждането на татко и особения навик на мама винаги да се покрива, се чувствах в капан в дома им.
Хората от квартала на нашето детство не бяха щастливи, когато брат ми, Шон, и аз не присъствахме на погребението на майка ни. Тя почина сама и сякаш всички знаеха, че от известно време не сме поддържали връзка. Дори не бяхме дошли на погребението на баща ни три години по-рано.
Местната общност се беше погрижила за всичко, спестявайки ни грижата за разходите по погребението. И все пак целият ни малък град във Вирджиния сякаш осъждаше Шон и мен, защото нямаше представа защо не сме били там.
И така, нека сега се опитам да обясня нашата страна.
Татко беше загубил и двата си крака и вече не можеше да работи. Получаваше обезщетения за инвалидност, а мама работеше на непълен работен ден, за да покрива останалата част от разходите. Парите винаги бяха малко. За разлика от другите деца, Шон и аз рядко получавахме много за Коледа и често носехме стари дрехи.
Като най-голям започнах да работя на 14 години, за да мога да купя на Шон някои хубави неща. Родителите ни никога не разбираха харченето ни, без да обръщат внимание на тормоза, с който се сблъсквахме в училище заради всичко, включително увреждането на татко и начина на обличане на мама.
По някаква причина мама винаги се покриваше, независимо колко е горещо. Питах я защо, но тя всеки път отбягваше въпроса. Шон се опитваше да разбере как татко е загубил краката си, но никога не получаваше ясен отговор. Знаехме, че зад това се крие нещо болезнено, но родителите ни никога не отваряха дума.
Въпреки всичко знаехме, че са направили всичко възможно. Но липсата на честност от тяхна страна ни се струваше като стена между нас. Когато навърших 18 години и заминах за колеж благодарение на стипендиите, почти напълно прекъснах контактите си, обаждах се само, за да проверя какво става с Шон. А когато той замина, обажданията спряха.
Когато баща ми почина, тъкмо бях започнала нова работа в другия край на страната и не можах да присъствам на погребението му. Шон беше затрупан с междинни изпити и също не отиде. Мама беше с разбито сърце. Опита се да се свърже с нас, но ние отбягвахме обажданията ѝ, докато тя не спря да опитва.
Мама положи татко в ковчег и постепенно изчезна от света. Шон и аз никога повече не разговаряхме с нея. Тя почина сравнително млада, сама в стаята си. Здравето ѝ беше добре, но сякаш просто се беше отказала.
Съседката ни, госпожа Колтрейн, първа ни обвини за смъртта ѝ, като каза, че ние сме причината тя да умре от самота. Цялата общност беше убедена, че брат ми и аз сме зли. Аз също щях да съжалявам, че не съм присъствал повече, но честно казано, комуникацията е всичко. А погледът назад е 20/20.
Шест месеца след кончината на мама двамата с Шон се озовахме отново в стария ни роден град във Вирджиния, въпреки че моят живот беше в Сиатъл, а този на Шон – в Лос Анджелис.
“Това е болка. Сигурна ли си, че не можем да го направим от разстояние или нещо подобно?” – оплака се той, гасейки цигарата си пред дома от детството ни.
Въздъхнах дълбоко. “Повярвай ми, ако имаше начин, щях да го намеря. Но агентът по недвижими имоти настояваше, че трябва да сме тук лично, за да подпишем някакви документи и да разчистим вещите им”, обясних аз.
“Уф… добре. Нека просто приключим с това. Обзалагам се, че можем просто да изхвърлим по-голямата част от тях” – измърмори Шон.
И така, направихме точно това, като изхвърлихме повечето от вещите на родителите ни на моравата и планирахме да ги сложим до кофите за боклук по-късно. Госпожа Колтрейн обаче ни хвана на местопрестъплението и попита дали може да задържи няколко предмета.
“Разбира се, не искаме всички тези боклуци” – казах й пренебрежително, преди да се върна вътре.
Госпожа Колтрейн, поклащайки глава в знак на неодобрение, взе един античен чайник, който мама ценеше, и се върна у дома. Не след дълго целият квартал разбра какво правим и скоро всички започнаха да претърсват изхвърлените предмети на моравата ни.
По онова време на нас с Шон ни беше безразлично кой какво е взел.
Разчистването беше почти приключило, когато забелязах дупка в гардероба на мама. Извикахме Шон и разбрахме, че ще трябва да я поправим, преди да можем да продадем къщата. “Няма нищо вътре, нали?” Попитах го.
“Хм, нека да проверя. О, чакай… да, тук има нещо”, каза Шон, като се гмурна в гардероба. Той излезе със стара, прашна кутия, запечатана с тиксо, с надпис “Лили” – името на майка ни.
“Какво може да има там?” Замислих се на глас, повече за себе си, отколкото за Шон, докато отварях кутията.
Вътре имаше няколко изрезки от вестници, пожълтели от възрастта, датиращи от 1992 г., няколко години преди да се родя. “Става дума за огромна катастрофа на автобус от 90-те години и очевидно той се е запалил” – предадох на Шон, докато той изследваше кутията по-нататък.
“Вижте това – обяви Шон, като вдигна един златен медал.
“О, Боже мой”, изпъшках и сложих ръка на устата си.
“Какво е това?” Шон попита, като се вгледа по-отблизо.
“Младата местна героиня, госпожа Йънг, спасява осем души и съпруга си, шофьора на автобуса, от изгаряне след автобусна катастрофа. Първоначалните разследвания сочат, че спирачките в автобуса са излезли от строя и г-н Йънг не е могъл да контролира превозното средство” – прочетох част от статията на глас, след което погледнах към Шон, като и двамата бяхме поразени от разкритието.
“Какво друго се е случило?” Шон ме подкани с гласа си да продължа да чета.
“Тук пише, че мама е получила тежки изгаряния при катастрофата, а татко е загубил краката си. Кметът е наградил мама с този медал за нейната храброст. Не мога да повярвам, че така и не ни казаха. Всичко от детството ни изведнъж придобива смисъл – казах аз и се отдръпнах, защото сълзите ми се появиха.
Едва тогава се замислих колко сурово сме съдили родителите си през цялото време.
Шон беше също толкова съкрушен и известно време седяхме в мълчание, точно пред гардероба, потънали в мислите си. После той наруши мълчанието.
“Почакайте малко. Ако автобусната компания е била виновна, защо не е обезщетила родителите ни? Те винаги се притесняваха за пари, така че знам, че не са имали спестявания” – размишлява на глас той. Току-що завършил право и на път да започне стажа си в престижна адвокатска кантора в Лос Анджелис, знаех как този въпрос ще го гризе.
“Не знам – признах аз, като избърсах сълзите си.
“Не можем да поправим грешките, които сме направили, или начина, по който сме пренебрегнали мама и татко. Но аз ще разбера истината” – реши Шон с решителност в гласа си. Не можех да не му се усмихна, горда и изпълнена с надежда.
“И няма да продаваме къщата – заявих аз, почти изненадвайки себе си. “Ще я запазим. Това е техният дом, където ни отгледаха въпреки всичко. Ще я възстановим.”
Шон се съгласи без колебание и ние се отправихме към местното гробище, за да посетим гробовете на родителите си, търсейки мълчалива прошка. След това напуснах работата си в Сиатъл и се върнах във Вирджиния, за да се заема с ремонта на къщата.
Извиних се на госпожа Колтрейн за предишното ни поведение, като обясних невежеството си за борбата на родителите ни. Тя беше шокирана да научи, че не сме знаели за инцидента. Чувството за вина беше непоносимо – не можех да повярвам, че никога не съм се сетила просто да потърся историята им.
“Госпожо Колтрейн, не мога да оправя нещата с мама и татко. Твърде късно е за това, но ще се опитаме”, обещах й искрено.
Месеци по-късно Шон откри, че автобусната компания е избегнала изплащането на обезщетение на родителите ни поради техническа грешка. Не разбирах напълно юридическите тънкости, но Шон беше решен да се бори. Две години по-късно спечелихме ново съдебно дело срещу компанията, което доведе до значително споразумение.
Но парите не бяха от значение за нас. Дарихме ги на местната болница за създаване на отделение по изгаряния, като почетохме родителите си, помагайки на други като тях. Аз също основах благотворителна организация в района и се посветих на това да се раздавам. Домът от детството, след като беше ремонтиран и модернизиран, се превърна в мое постоянно жилище. Госпожа Колтрейн, в трогателен жест, върна античния чайник на мама като подарък за новодомците.
Няколко години по-късно Шон също реши да се върне, като купи съседната на моята къща. Заедно отгледахме семействата си, като се погрижихме спомените и жертвите на нашите родители никога да не бъдат забравени.
