Страхът да не бъдат осъдени от средата често надделява и семействата често решават да поемат цялата тежест върху себе си, дори когато тя надхвърля силите им.
Много хора са изправени пред трудна дилема, когато техни близки остареят или се разболеят и станат зависими от помощта на другите – дали е правилно да им дадат най-добрите грижи, като ги изпратят в дом или да останат с домашните грижи, въпреки изтощението и ограниченията. опции.
Мнозина по-късно разбират, че изборът на специализирана институция е бил това, което е дало достойнство и спокойствие на близките им в състояние, в което вече не могат да се грижат за себе си, като същевременно е запазила необходимата за ежедневието енергия и емоционална стабилност.
„Израснах, слушайки истории за силата и саможертвата на моята леля Душка – жена, която винаги е поставяла семейството си на първо място и никога не е позволявала да бъде повлияна от чуждото мнение.
Любовта и отговорността към съпруга й се бореха в сърцето й, но и страхът от присъдата на околните. Вярвайки, че влизането в дом би било като предателство към мъжа, с когото е прекарала целия си живот, леля ми пое всичко, свързано с грижите за неподвижен човек. Колкото и да беше изтощена и колкото и семейството й да й помогна да я утеши, тя не можеше да се отърси от мисълта „какво биха казали хората“, ако се предаде и го изпрати в дом. Този неин страх, тази неспособност да приеме облекчението, белязаха трудни години в живота й и оставиха отпечатък върху всички нас.
Леля ми не настани съпруга си в дом. Те се бориха с влошеното му здраве от години, но последната година беше особено трудна. Състоянието му се влоши до степен, в която той стана напълно неподвижен, прикован на легло, зависим по всякакъв начин от помощта на другите. Отначало леля си мислеше, че всичко ще се реши вкъщи, интимно, между четири стени, в топлината на дома, който изградиха заедно. Но с течение на времето стана ясно колко изтощително е всичко.
Освен че трябваше да му сменя памперсите няколко пъти на ден, да го храни с картофено пюре през сламка и да го обръща редовно, за да избегне болезнени рани от залежаване, изглежда, че всички вървяха по тънката граница между съчувствието и претоварването. За него се грижеха членове на семейството, леля ми, майка ми и няколко други близки роднини. Всеки отдели от времето си, балансирайки работата, семейството и тежкото ежедневие на грижите. Потърсиха допълнителна помощ, наеха медицинска сестра, която идваше няколко пъти седмично, за да им помага с всичко.
Най-тежкият товар обаче легна на гърба на леля ми. Тя виждаше как съпругът й се влошава от ден на ден, как болестта го променя и го отдалечава от нея. Бяха женени повече от четиридесет години, споделяха и доброто, и лошото и сега в моментите, когато той присъстваше физически, леля ми се чувстваше така, сякаш наистина го нямаше. Все по-рядко я разпознаваше, често забравяше къде се намира и кои са всички тези хора около него.
За леля ми идеята за дом беше просто неприемлива. Тя продължаваше да казва: „Каквото и да казват хората, ако го сложим там, няма да има никой близък при него“. Зад този простичък въпрос се криеше лавина от нейния вътрешен смут — страх от присъдата, от мисълта, че някой може да си помисли, че се е отказала от мъжа, с когото е прекарала целия си живот. Самата мисъл, че някой ще каже, че е изпратила в дома мъжа си, мъжа, който й е бил опора, беше непоносима. Не можеше да понесе мисълта хората да я оценяват като студена, неблагодарна жена.
През последните месеци и леля ми, и всички ние бяхме на ръба на издръжливостта. Имаше нощи, в които леля ми трудно можеше да спи, изтощена и измъчена, но в същото време изпълнена с вина. Тя знаеше, че дните на съпруга й са преброени и че скоро всичко ще бъде по-лесно за всички. Няколко дни преди смъртта си той каза на леля ми й каза нещо, което ни накара всички да се замислим дълбоко „Душка, като се грижиш за мен и ти накрая ще се разболееш, никой няма да ти каже "браво" за грижите."
Когато той най-накрая умря, тя почувства облекчение, което не можеше да обясни — облекчение, че нито той, нито тя, нито семейството трябваше да страда повече. Изглежда, че в неговата смърт тя също намери покой. Но тя също се разболя, прекара остатъка от живота си в прегледи и тестове. Въпреки че казва, че не съжалява и би го направила отново.
В крайна сметка тя все още се опитваше да убеди самата себе си, че е постъпила правилно. Но някъде дълбоко в себе си тя знаеше, че всичко, което прави, не е само заради него, но и заради тази мълчалива, неизказана присъда на обществото.
