Това се случи преди няколко години, но сякаш беше вчера.
Бях студентка в последния курс и се канех да се омъжа за първата си любов – Венци.
Родителите му много ме харесваха, а аз просто летях от щастие, защото той беше красавец, който влизаше под кожата на всеки.
Харизматичен, това е точната дума! Вечно засмян, подкупващо мил, просто минаваше през живота като слънчев лъч – кой може да спре слънцето!
На всичкото отгоре беше музикант, китарист, абе, голям късмет бях извадила!
Имаше моменти, когато ми се струваше, че очарованието му е театрално и че понякога използва чара си, за да получи това, което не е заслужил, но се успокоявах, че като се оженим, лека-полека, мирно и кротко, ще го променя.
В навечерието на сватбата заминах в провинцията, за да обсъдим с нашите някои подробности за предстоящото тържество.
Венци отказа да дойде с мен, уж имал да чете за последните изпити, а и щял да се чувства неловко – все пак ние сме си свои хора и някои неща трябвало да се обсъдят в тесен кръг, тоест без него. Както и да е, аз заминах, а след 3 дни хванах обратния влак.
Бях решила да остана повече, но ми домъчня за него.
Обясних му, че трябва да ме посрещне, защото съм с много багаж – бях награбила какви ли не вкусотии в буркани и кутии. Нашите имаха градина, а и животни гледаха.
Венци категорично отказа да дойде до гарата – имало било таксита, какво толкова. Тъкмо се заформил купонът, нима съм искала да го лиша от последните му ергенски радости?
Пък и се запознал с едни момичета, които настоявали да го чуят как свири. Той поръчал да му донесат китарата, не можел да откаже на такива страхотни фенки…
Навярно гласът ми е прозвучал отчаяно, защото Венци започна весело да ме успокоява: „Абе, какво толкова си се стегнала, я върви във вагон-ресторанта да пийнеш една малка бира, ще те отпусне веднага!“
Затворих телефона и се разплаках. Представих си как се мъкна с багажите по перона, как после ще ме нападнат разни съмнителни шофьори пред гарата, пък после ще вляза сама в тъмната кооперация, където понякога в коридорите се криеха наркомани.
В купето имаше само една, възрастна жена. Тя не можа да ме изтрае да хлипам и взе да ме успокоява, а аз ревнах още повече. Обясних й през сълзи ситуацията. Тя само ме попита: „И ти ще се жениш за този мъж?“
Тъй като нея я посрещнаха двамата й внука със собствена кола, тя ги накара да качат и мен, да ме закарат на адреса, та дори да ми качат багажа до петия етаж и да ме изчакат в тъмния коридор да си отключа и да вляза.
Ето, това е случката, която преобърна живота ми. На другия ден, докато Венци още спеше, аз си събрах вещите и… дотук бяхме със сватбените приготовления. Никой не можа повече да ме убеди, че това е мъжът за мен.
Не се оплаквам, днес имам прекрасен съпруг до себе си, който не е музикант, не е харизматичен и дори е малко флегматичен, според думите на майка ми.
Но той никога не ми предлага да пийна биричка за отпускане, защото знае, че имам алергия от всякакъв алкохол.
Ивелина
